Клайв Къслър - Ударна вълна

Джордино гледаше отгоре със свито сърце. От удобното му за наблюдение място корабът като че ли изобщо не променяше посоката си. Ако се блъснеше в скалистия остров, Пит нямаше да успее да се измъкне. Да скочи в разпенената вода означаваше единствено напразна борба с невероятната сила на вълнуващото се море или най-малкото — трудна.

— Идвам да те взема — предупреди той Пит.

— Стой настрана — нареди му Пит. — Отгоре не може да се почувства, но турбулентността на въздуха в такава близост до бездната е пагубна.

— Направо е самоубийство да чакаш още. Ако сега скочиш, ще успея да те издърпам.

— По дяволите… — Пит спря насред изречението, обзет от ужас, когато една дълга пенеста вълна връхлетя странично върху „Полар Куин“ и се затъркаля върху него като лавина. В продължение на няколко дълги минути корабът като че ли се плъзгаше към скалата, все по-близо към невъобразимия хаос около нея. После отново се понесе напред, с ледоразбиващия си нос заровен под вълната, чийто пенест гребен стигаше почти до височината на мостика и хвърляше пръски, наподобяващи развята от вятъра конска грива. Корабът хлътна още по-дълбоко, сякаш пое пътя си към далечното дъно.

Пороят се стовари с грохот, по-силен от гръмотевица и повали Пит на палубата. Той инстинктивно задържа въздуха си, когато ледената вода го обля отвсякъде. После побърза да се хване здраво за подпорката на командния пулт, за да не се прекатури зад борда във водовъртежа. Имаше чувството, че е паднал от висока каскада. Единственото, което виждаше през маската си, беше огромна вълна от мехурчета и пяна. Дори със студоизолиращия си водолазен костюм усещаше как студът пробожда кожата му като с хиляди остри иглички. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от ставите — толкова силно се бе вкопчил, за да опази живота си.

В следващия момент „Полар Куин“ си проби път нагоре и изскочи иззад гърба на вълната; носът му се придвижи с още десет метра наляво. Корабът отказваше да се предаде; беше готов да се бори с морето докрай. Водата се оттичаше от мостика във вид на реки и най-накрая главата на Пит се показа отново на повърхността. Той си пое дълбоко дъх и се вгледа през водната стихия, която хвърляше пръски от черните скали на острова. Господи, изглеждат толкова близо, че мога да се изплюя върху тях! Те наистина бяха близо, щом като изхвърляната нагоре пяна от страхотния сблъсък на вода в скала отскачаше и падаше върху кораба като пороен дъжд.

Корабът се бе завъртял перпендикулярно на водния хаос и Пит се върна при тласкащото устройство на кърмата, за да се опита да пресече вълните.

Тласкащото устройство на носа прониза течението и понесе предната част на кораба, а в същото време гребните винтове разбъркаха водата във вид на пяна, отдалечавайки под ъгъл корпуса от лицевата част на отвесната скала. Почти незабележимо, но с божията помощ, носът на кораба се насочваше към открито море.

— Той обръща борд! — извика Джордино отгоре. — Обръща борд!

— Опасността още не е минала. — За първи път, откакто бе наводнена палубата, Пит си позволи лукса да отговори. Той зорко наблюдаваше надигането на следващите прииждащи вълни.

Морето още не бе приключило с „Полар Куин“. Пит се наведе, когато една завеса от пръски се стовари върху крилото на мостика. Следващата пенеста вълна връхлетя като експресен влак, преди да се сблъска с обратното течение на предишната. Подложен на удари от двете страни, корабът отскочи толкова високо нагоре, че се видя целият му корпус чак до кила. Гребните винтове щръкнаха във въздуха, хвърляйки бели пръски вода, които отразиха слънцето като искри от въртящо се огнено колело. Той се задържа така за един тревожен миг, след което се спусна обратно в една морска бразда, за да бъде веднага атакуван от следващата огромна вълна. Тя избута носа надясно, но тласкащото устройство го върна отново в права посока.

Туристическият кораб продължи да се накланя ту на една, ту на друга страна след всяка вълна, която се разбиваше странично в корпуса му. Но вече нищо не можеше да го спре. Той бе издържал на най-лошото и сега отбиваше безкрайните атаки на вълните като мокро куче, което изтръсква водата от козината си. Гладното море може би щеше да го погълне някой друг път, но засега по-вероятно бе да се озове на бунището най-рано след трийсет години. И корабът продължи да пори гневните вълни.

— Ти го отклони! Наистина го отклони! — извика Джордино, сякаш не вярваше на очите си.