Клайв Къслър - Ударна вълна

Пит откопча предпазния си колан.

— Тогава ти карай возилото, а аз ще се спусна по лебедката.

— Има хора и в усмирителни ризи, които не са толкова луди. Вятърът ще те заподхвърля като кукла на конци.

— Знаеш ли друг начин за качване на борда?

— Само един. Но той не се одобрява от „Списание за домакинята“.

— Спускането върху бойния кораб по време на аферата „Виксън“ — спомни си Пит.

— Още един случай, в който извади страхотен късмет — рече Джордино.

Пит не прояви никакво съмнение — корабът щеше да се блъсне в скалите. Разцепеше ли се дъното му, той щеше да потъне като тухла. Винаги съществуваше вероятност някой да е оцелял след този мор, както бе станало с Мейв и туристите в пещерата. Студената жестока истина повеляваше, че труповете трябва да бъдат изследвани, с надеждата да се установи причината за смъртта. Ако имаше и най-малкият шанс да бъде спасен „Полар Куин“, Пит трябваше да опита.

Той погледна Джордино и леко се усмихна.

— Време е да дадеш знак на смелото момче на трапеца.

Пит вече си бе сложил термично бельо, изработено от дебела изкуствена вълна, за да поддържа тялото му топло и да го предпазва от смразяващите температури. Нахлузи отгоре водолазен костюм с изолация, специална за полярните води. Неговото предназначение беше двойно. Първо, да го предпазва от ледения вятър, докато се спуска от кръжащия вертолет. И второ — да го поддържа жив в студената вода, докато бъде спасен, в случай че скочи по-рано или по-късно и не улучи кораба.

Той препаса бързо предпазен колан и пристегна минаващата под брадичката му каишка на тежкия скафандър с вградени телефонни слушалки и ларингофон. После погледна към пилотската кабина от отсека с лабораторните съоръжения на Ван Флийт.

— Добре ли ме чуваш? — попита той Джордино по малкия микрофон пред устните му.

— Не съвсем ясно в края на думите, но това ще се изчисти, след като се отдалечиш от смущенията от двигателя. А ти?

— Всяка твоя сричка отеква като камбанен звън — отвърна с шеговит тон Пит.

— Тъй като горната надстройка е задръстена от комина, предната мачта и цял куп електронни навигационни съоръжения, не мога да рискувам да те спусна в центъра й. Това трябва да стане или върху откритата носова част, или върху кърмата.

— Предпочитам палубата за слънчеви бани на кърмата. Носът също е претрупан с апаратура.

— Ще започна движение отдясно наляво веднага щом корабът се обърне и вятърът задуха странично — уведоми го Джордино. — Ще се приближа откъм морето и ще се опитам да се възползвам от по-тихата подветрена страна на скалите.

— Разбрано.

— Готов ли си?

Пит нагласи водолазната си маска и сложи ръкавици. Взе в едната ръка уреда за дистанционно управление на мотора на лебедката, обърна се и отвори страничната врата. Ако не беше облечен подходящо за силния щурм на полярен студ, щеше за секунди да се превърне в ледена шушулка. Той се наведе през люка и погледна надолу към „Полар Куин“.

Корабът описваше кръг и се приближаваше неумолимо към смъртта си. Само петдесет метра го деляха от критичната точка. Безкомпромисните скални стени на най-опасния от трите острова като че ли го приканваха към тях. Прилича на безгрижна нощна пеперуда, която спокойно и плавно лети към лапите на черен паяк, помисли си Пит. Вече нямаше много време. Корабът предприе последното си кръгообразно движение, което щеше да го блъсне в неподвижния обект. С него щеше да е свършено и по-рано, ако не бяха вълните, които, разбивайки се в стръмната скала, се оттегляха обратно и забавяха пътуването му към дъното.

— Намалявам скоростта — уведоми го Джордино, което значеше, че се готви да заеме позиция над кораба.

— Скачам — предупреди го Пит и натисна бутона, освобождаващ въжето. Когато то се разхлаби достатъчно, за да стигне до вратата, Пит прекрачи в пространството.

Пристъпът на вятъра го сграбчи и понесе тялото му извън долната част на хеликоптера. Над него перките на носещото витло тупкаха силно, а звукът на отходните газове от турбината проникваше през скафандъра и наушните му слушалки. Въртейки се в ледения въздух, Пит изпита същото чувство, каквото изпитва всеки скачач от височина след първото развиване на въжето. Той съсредоточи вниманието си в кораба, който приличаше на играчка, плаваща по синя водна повърхност недалеч под него. Надстройката му се уголемяваше все по-бързо и накрая изпълни почти цялото му полезрение.

— Вече съм почти над него — долетя в наушниците му гласът на Джордино. — Внимавай да не улучиш бордовия парапет, защото ще станеш на пух и прах.