Клайв Къслър - Ударна вълна

Той говореше привидно спокойно, сякаш паркираше колата си в гаража, но в гласа му се долавяше напрежение, докато се мъчеше да поддържа стабилността на вертолета в мразовитите кръстосващи се ветрове.

— А ти гледай да не си разкървавиш носа в скалите — отвърна му Пит.

Това бяха последните думи, които си размениха. Оттук нататък всичко се вършеше инстинктивно. Пит се бе спуснал на около петнайсет метра под опашката на вертолета. Преборваше се с теглителната сила и инерцията, които го въртяха в кръг, използвайки разперените си ръце като криле и елерони на самолет. Почувства, че се смъква с още няколко метра, когато Джордино намали скоростта.

На Джордино му се струваше, че „Полар Куин“ разпенва водата с витлата си така, сякаш извършва обичайното си увеселително пътуване из тропика. Той намали притока на газ, доколкото му позволяваше смелостта. Още една степен и цялото управление щеше да принадлежи на ветровете. Използваше целия си опит в пилотирането, който бе натрупал през хилядите часове във въздуха, ако да бъдеш подхвърлян от променливия вятър можеше да се нарече пилотиране. Независимо от това, поддържаше ли сегашния си курс, щеше да успее да спусне Пит право в средата на палубата за слънчеви бани. По-късно той се кълнеше, че е бил подмятан и отклоняван от курса от ветрове, връхлитащи върху вертолета от шест посоки. От края на въжето на лебедката Пит се удивляваше на умението на Джордино да поддържа летателния апарат по права линия.

Черните скали се издигаха оттатък кораба, зловещи и заплашителни. Ако гледката имаше за цел да сплаши най-смелите морски капитани, то у Джордино тя наистина всяваше страх. Опасността да го подведе да се блъсне челно в стърчащите над повърхността скали не беше по-голяма от тази Пит да си направи погрешна сметка и да улучи ръба на кораба, та да строши кокалите си.

Те летяха към подветрената страна на острова. Ветровете започнаха да стихват — слабо, но достатъчно за Джордино да чувства, че държи здраво управлението на хеликоптера и на съдбата си. В един момент туристическият кораб се появяваше в полезрението му, в следващия — бялата надстройка и жълтият му корпус се загубваха под летателната машина. Тогава той не виждаше нищо друго освен покритата с лед скала, която се губеше от погледа му някъде във висините. Всеки път, когато рязко снижаваше вертолета във вертикална посока, се надяваше Пит да е далеч от скалата. Стръмните чукари, мокри от обливащите ги пръски от разбиващите се в тях вълни, сякаш го привличаха като магнит.

След малко той се озова над заледения планински гребен и в същия миг вятърът връхлетя върху него с пълна сила. Вертолетът се изправи на опашката си, перките на носещото витло заеха отвесно положение. Без да се старае да действа по-внимателно, Джордино мигом завъртя на заден ход вертолета до хоризонтално положение и отново застана над кораба, после хвърли бърз поглед през прозореца, за да зърне Пит.

Джордино не знаеше, а и не можеше да знае, че Пит бе откопчал предпазния си колан и бе скочил от височина само три метра точно в средата на открития плувен басейн на палубата за слънчеви бани. Дори от тази малка височина басейнът не изглеждаше по-голям от пощенска марка, но на Пит му се стори изкусителен като мекотата на купа сено. Той подгъна колене и разпери ръце, за да намали инерцията си. Нивото на водата в най-дълбокия край беше едва два метра и той цопна с висок плисък, изхвърляйки огромно количество вода върху палубата. Ходилата му, стегнати във водолазни ботуши, се удариха силно в дъното и той застина на място с прегърбена стойка.

С нарастващо безпокойство Джордино направи кръг над надстройката на кораба, продължавайки да търси с поглед Пит. Тогава извика силно в микрофона:

— Успя ли да скочиш благополучно? Обади се, приятел!

Пит размаха ръце и отговори:

— Тук съм, в плувния басейн.

Джордино се смая.

— Паднал си в басейна?!

— Имам основателна причина да остана тук — продължи с радостен глас Пит. — Отоплението все още е включено и водата е топла.

— Решително настоявам да закараш задника си на мостика — нареди му Джордино с напълно сериозен глас. — Корабът се намира на финалната права. След не повече от осем минути ще чуеш страхотен стържещ звук.

Пит не дочака второ подканване. Измъкна се от басейна и се затича с всички сили към стълбата в предната част. Капитанският мостик се намираше на по-горната палуба. Той взе по четири стъпала наведнъж, блъсна вратата на кормилната рубка и нахълта вътре. Един офицер лежеше на пода мъртъв, сграбчил с ръце основата на масата за морски карти. Пит хвърли бърз поглед на таблото с автоматичните навигационни системи. Загуби ценни секунди, докато открие цифровия монитор за контрол на курса. Жълтата лампичка посочваше, че електронният контрол е на ръчно претоварване. Той хукна обратно навън към дясното крило на мостика. То беше празно. Пит се обърна, прекоси тичешком кормилната рубка и излезе на лявото крило на мостика. На пода, в изкривени пози, лежаха други двама корабни офицери — побелели и замръзнали. Друго тяло, покрито с лед, стоеше на колене, надвесено над външното командно табло, с ръце застинали под страничната подпорка. Беше облечено с дебела шуба без отличителни знаци, но многото златни обшивки на фуражката му показваха несъмнено, че това е тялото на капитана.