Клайв Къслър - Ударна вълна

Морският биолог от НЮМА отмести поглед от един наскоро открит екземпляр и вдигна учудено вежди.

— Животно с козина като на овца, което се храни с плевели, няма.

— Сигурен ли си? Но тук пише точно така.

Рой ван Флийт можеше да прецени кога Джордино засява царевичната си нива с ряпа. След три месеца, прекарани с него в морето, той се научи бързо да схваща кога ниският и набит италианец го будалка.

— Сега, като се замислям, сигурно става дума за вид бозайник, който се среща в Монголия и живее по дърветата. Виж дали става „ленивец“.

Разбирайки, че номерът му не мина, Джордино отново вдигна глава от кръстословицата и се вгледа в падащия сняг.

— Дърк трябваше вече да е тук.

— Колко време го няма? — попита Ван Флийт.

— Около четирийсет и пет минути.

След малко две размазани фигури в далечината започнаха да добиват очертания и Джордино присви очи към тях.

— Мисля, че се задава — рече той, после добави: — В сандвича, който току-що изядох, трябва да е имало някакъв странен прах. Кълна се, че с Пит върви още някой.

— Не е възможно. Наоколо, в радиус от трийсет километра, няма жива душа.

— Ела и сам се увери.

Докато Ван Флийт затвори екземпляра в стъкленица с капак и я прибра в едно сандъче, Пит отвори входния капак и помогна на Мейв да се качи във вертолета.

Тя свали качулката на оранжевото си яке, бухна с пръсти дългата си, златиста коса и се усмихна широко.

— Здравейте, господа! Не можете да си представите колко се радвам да ви видя.

Ван Флийт зяпна така, сякаш виждаше Възкресението. Лицето му изразяваше пълно недоумение.

Джордино, на свой ред, само въздъхна примирен.

— Кой друг — попита той, без да се обръща към някого определено, — освен Пит може да скита във виелица на необитаемо затънтено място в Антарктида и да не се натъкне на красива жена?

По-малко от час след като Пит вдигна по тревога научноизследователския кораб на НЮМА „Айс Хънтър“, капитан Пол Демпси пренебрегна ледения бриз и излезе да наблюдава как Джордино издигна вертолета от корабната площадка за кацане и излитане. С изключение на готвача, който бе зает с приготвянето на топла храна в камбуза, и главния инженер, който остана на мястото си, целият екипаж, включително лаборантите и научните работници, се качиха на палубата, за да посрещнат първата група от премръзнали и гладни туристи, които щяха да бъдат превозени по въздуха от остров Сиймор.

Капитан Демпси бе израснал в едно ранчо в планините Бертрут, възседнали границата между Уайоминг и Монтана. След като завърши гимназия, той побягна към морето и започна да извежда рибарски лодки във водите край Кодиак, Аляска. Влюби се в заледените морета над Северната полярна област и накрая се яви на изпит за капитан на ледоразбиващ влекач. Получеше ли зов за помощ от бедстващ кораб, колкото и бурно да беше морето или силен вятърът, Демпси никога не се бе поколебавал да излезе срещу най-коварните бури, които заливът Аляска можеше да му изпрати. През следващите петнайсет години смелите му спасителни операции на безброй рибарски лодки, шест крайбрежни товарни кораба, два петролни танкера и един военноморски миноносец се превърнаха в легенда, която бе увековечена с бронзов паметник, издигнат в пристанището на Суърджест, жест, който много го развълнува. Принуден да напусне, след като океанското спасително дружество затъна в дългове, той прие поканата на главния директор на НЮМА адмирал Джеймс Сандекър да поеме управлението на полярния научноизследователски кораб на агенцията „Айс Хънтър“.

Отличителният белег на Демпси — нащърбена лула от корен на бяло изтравниче — стърчеше от единия ъгъл на здраво стиснатите му, но добродушни устни. Той беше типичен капитан на влекач — широкоплещест, с як кръст и обичайната стойка с широко разкрачени крака. И все пак се отличаваше от другите. С прошарена коса, гладко избръснат и склонен да разказва интересни морски случки, Демпси спокойно можеше да мине за жизнерадостен капитан на туристически кораб.

Той пристъпи напред, след като колелата на вертолета спряха на място върху площадката на палубата. До него вървеше и корабният лекар доктор Моуз Грийнбърг. Той беше висок и слаб и носеше тъмнокестенявата си коса вързана на опашка на тила. Синьо-зелените му очи блестяха с весели пламъчета, а осанката му излъчваше по неопределим начин доверие, характерно за всички добросъвестни и посветени на работата си лекари по цял свят.