Клайв Къслър - Ударна вълна

— Защо? — попита мъжът с обида в гласа. — Нали всички трябва да ядем?

— Не знаем от какво са умрели. Може да е от някаква епидемия.

Мъжът с кожената пелерина кимна.

— Младата дама е съвършено права. Каквато и болест да е умъртвила тези птици, тя ще порази и нас. Не знам за вас, но аз лично нямам намерение да бъда отговорен за смъртта на жена ми.

— Но това не е болест — възрази другият мъж. — Поне това, което уби двете възрастни госпожи и морячето, не беше болест, по-скоро някакво природно явление.

Мейв настоя на своето.

— Аз отказвам да рискувам с живота на хората. „Полар Куин“ ще се върне. Ние не сме забравени.

— Ако капитанът си е наумил да ни изплаши здравата, мога да ви кажа, че успешно се справя.

— Сигурно има основателка причина, за да не се връща.

— Основателна или не, нека дружеството ви да се застрахова добре, защото ще го разпердушиним, когато се върнем в цивилизования свят.

Мейв не беше в настроение да спори. Тя обърна гръб на убийствената гледка и тръгна към пещерата. Двамата мъже я последваха, търсейки с поглед нещо над заплашителното море, нещо, което не беше там.

Да се събудиш след три дни, прекарани в пещера на гол остров посред полярна буря и да съзнаваш, че си отговорен за смъртта на трима души и за живота на деветима мъже и единайсет жени, съвсем не е радостно изживяване. И тъй като нямаше никакви изгледи да пристигне очакваният „Полар Куин“, някогашната весела екскурзия, провеждана на брега с цел да се почувства дивната усамотеност на Антарктида, се превърна в кошмар за пътешествениците и ги изпълни с отчаяние и с чувството, че са изоставени. А на всичко отгоре Мейв откри, че батериите на портативния й апарат за връзка напълно са се изтощили.

Тя съзнаваше, че вече всеки момент трябва да очаква по-възрастните членове на групата да издъхнат от суровите условия на пещерата. Животът им бе минал в топли и тропически зони и те не бяха привикнали на вледеняващия студ на Антарктида. Младите и калени тела можеха да издържат до пристигането на помощ, но на тези хора им липсваше силата на двайсет и трийсетгодишните. С напредването на възрастта здравето им ставаше все по-крехко и уязвимо.

Отначало те се шегуваха, разправяха си разни случки и възприемаха несгодите си като допълнително приключение. Пееха песни — най-често „Един валс с Матилда“ — и си съчиняваха игри на думи. Скоро обаче ги обзе летаргия, смълчаха се и се затвориха в себе си. Храбро и без негодувания приемаха мъките си.

Най-накрая гладът надви страха от заразеното месо и за да предотврати бунт, Мейв отстъпи и изпрати мъжете да донесат няколко мъртви пингвина. Не съществуваше опасност месото им да се е разложило, тъй като птиците бяха замръзнали веднага след настъпването на смъртта им. Единият от мъжете, изглежда, беше ловец. Той извади войнишки нож и сръчно махна кожата и наряза месото. Напълвайки стомасите си с протеин и тлъстина, те щяха да поддържат топлината на телата си.

В една от бараките на китоловците Мейв намери малко седемдесетгодишен чай. Откри също и стар чайник и тиган. После наточи от буретата около литър от останалото в тях китово масло, наля го в тигана и го запали. Лумна син пламък и всички изръкопляскаха на изобретателността й да направи използваема печка. След това тя изми стария чайник, напълни го със сняг и запари чай. Настроението на всички се повиши, но за кратко. Скоро отчаянието отново ги хвана здраво в мрежата си. Решението им да не се предават бе подкопано от вледеняващия студ. Те вече непоколебимо вярваха, че краят им е неизбежен. Корабът никога нямаше да се върне и всякаква надежда за спасение от другаде граничеше с фантазията.

Вече нямаше значение дали щяха да умрат от незнайната болест, ако изобщо беше болест, поразила пингвините. Никой не беше облечен подходящо, за да издържи на дълготрайните температури под нулата. Ако пък китовото масло се използваше за запалване на по-голям огън, имаше реална опасност от задушаване. Малкото количество от него в тигана излъчваше слаба топлина, съвсем недостатъчна да продължи живота им. И накрая всички щяха да бъдат впримчени в смъртоносните пипала на студа.

Бурята отвън ставаше от силна по-силна, започна и да вали сняг — рядко явление на полуострова през лятото. С усилването на бурята рухна всякаква надежда да бъдат открити случайно. Четирима от възрастните бяха почти безжизнени от студа и Мейв напълно се обезсърчи, чувствайки как контролът започва да се изплъзва от премръзналите й ръце. Тя се обвиняваше за смъртта на тримата и това още повече я потискаше.