Клайв Къслър - Ударна вълна

Вече нямаше какво друго да се прави и часовете в очакване да бъдат спасени се занизаха като цяла вечност. Опитаха се да поспят, но се оказа, че това е невъзможно. Сковаващият студ бавно започна да прониква през дрехите им, а вятърът отвън се превърна във вихрушка, която виеше като предвещаващ смърт горски дух през отвора за въздух в преградата от камъни, която бяха издигнали пред входа на тунела.

Само един-двама се оплакваха. Повечето понасяха стоически несгодите. А някои дори се вълнуваха, че преживяват истинско приключение. Двама австралийци — огромни мъже, натрупали богатство като съдружници в строителна фирма — се задяваха с жените си и пускаха остри шеги, за да поддържат духа на групата. Те изглеждаха толкова безгрижни, сякаш чакаха да се качат на самолет. Добродушни хора в залеза на живота си, помисли си Мейв. Щеше да е нечестно, не — щеше да е престъпление, ако всички загинат в тази ледена дупка на ада.

Тя зарея мисли и си представи гробовете им под скалите, редом до норвежките изследователи и английските китоловци. Халюцинации, укори се тя строго. Независимо че баща й и сестрите й бяха настроени крайно враждебно към нея, тя не вярваше, че те ще я лишат от подобаващо погребение в семейния парцел, където почиваха предците й. И все пак знаеше, че съществува реална възможност семейството й да не признава повече, че Мейв е тяхна плът и кръв, особено след раждането й на момченцата близнаци.

Тя лежеше в пещерата, загледана в изпарението, което се напластяваше в затвореното пространство от дишането им, и се опита да извика в съзнанието си образите на синовете си, вече шестгодишни, оставени на грижите на приятели, докато тя припечелва с туристическата параходна линия тъй необходимите й пари. Какво ще стане с тях, ако тя умре? Помоли се баща й да не опита да си присвои права над тях. Състраданието никога не е влизало в сметките му. Животът на хората бе от малко значение за него. Той не считаше и парите за движеща сила — те бяха просто инструмент. Власт, за да манипулира — това беше страстта му. Двете сестри на Мейв също споделяха коравосърдечността на баща им спрямо другите. За щастие тя приличаше на майка си — кротка жена, чийто студен и груб съпруг я докара до самоубийство, когато Мейв беше на дванайсет години.

След трагедията Мейв престана да се счита за член на семейството. Никой от тях не й прости, че ги напусна и тръгна по свой път, под чуждо име, само с дрехите на гърба си. Тя никога не съжали за това свое решение.

Мейв се размърда и се ослуша за звук или за липсата на такъв. Вятърът вече не свиреше в тунела. Бурята не бе отминала, само временно се бе укротила в смразяващия въздух. Тя отиде при двамата австралийски предприемачи.

— Имам нужда от вас да ме придружите до колонията от пингвини — каза им тя. — Те лесно се хващат. Ще наруша закона, но ако искаме да оцелеем, докато се върне корабът, ще трябва да сложим нещо в стомасите.

— Какво ще кажеш, колега? — прогърмя гласът на единия от мъжете.

— Бих вкусил от тази птица — отвърна другият.

— Пингвините не се считат за деликатес от чревоугодниците — усмихна се Мейв. — Месото им е тлъсто, но поне засища.

Преди да тръгнат за колонията, тя накара останалите да се раздвижат и ги прати да вземат дърва от китоловната станция, за да накладат огън.

— Щом сме се хванали на хорото, ще трябва да играем. Ако ще влизам в затвора за унищожаване на закриляни от закона птици и за рушене на историческо наследство, то поне да свърша работата докрай.

Тримата тръгнаха към пингвините, които се намираха на около два километра край брега, ограждащ северната част на залива. Макар че вятърът бе стихнал, суграшицата затрудняваше вървежа им. Те не виждаха повече от три метра пред себе си. Все едно че гледаха през водна завеса. Без очила беше още по-мъчително. Те носеха само слънчеви очила и навяващата лапавица проникваше покрай рамките на стъклата и се напластяваше върху миглите им. Поддържаха вярната посока само защото вървяха покрай ръба на водата. Увеличиха си пътя с двайсет минути, тъй като не пресякоха брега по права линия, но пък със заобикалянето поне нямаше да се загубят.

Вятърът засвири отново и защипа откритите им лица. На Мейв й мина през ума да тръгне с цялата група към аржентинската изследователска станция, но бързо пропъди тази мисъл. Малцина щяха да издържат на трудния трийсеткилометров преход в бурята. Повече от половината възрастни туристи щяха да загинат по пътя. Мейв обаче трябваше да вземе предвид всички възможности — и осъществими, и неосъществими. Тя щеше да издържи. Беше млада и силна. Но не можеше да изостави хората, които разчитаха на нея. Да изпрати само двамата яки австралийци, също беше възможност. Смущаващият въпрос беше какво щяха да заварят, когато пристигнеха там.