Клайв Къслър - Ударна вълна

Още щом излезе на дневна светлина, Мейв се запита дали онова, което преживя, не е било халюцинация. Морето си беше все тъй спокойно и синьо, само слънцето се бе издигнало малко по-високо в безоблачното небе. Двете жени, които предпочетоха да останат навън, лежаха проснати по корем, всяка вкопчена в най-близката до нея скала, сякаш се опасяваше, че някаква невидима сила ще я отнесе.

Мейв се наведе и ги разтърси, за да ги събуди, ала се вцепени от ужас, когато видя невиждащите им погледи и отворените уста. И двете бяха изхвърлили съдържанието на стомасите си. Бяха мъртви и кожите им вече добиваха тъмен, моравосинкав цвят.

Мейв се затича към лодката, чийто нос продължаваше да е насочен към брега. Морякът, който ги бе докарал, също лежеше безжизнено като двете жени, със същия ужас, изписан по лицето му, със същия цвят на кожата. Зашеметена от гледката, Мейв повдигна портативния си радиотелефон и започна да предава съобщение:

— „Полар Куин“, тук сухопътна екскурзия номер едно. Изпаднахме в критично положение. Моля, обадете се веднага. Край.

Отговор нямаше.

Тя опита още веднъж и още веднъж да се свърже с кораба. В отговор получаваше само мълчание. „Полар Куин“, екипажът му и пътниците му сякаш никога не бяха съществували.

В Антарктида месец януари е средата на лятото; дните са дълги и се свечерява само за един-два часа. Понякога температурата на полуострова достига до петнайсет градуса по Целзий (петдесет и девет по Фаренхайт), но откакто туристическата група стъпи на брега, тя спадна до точката на замръзването. В уречения час на завръщането „Полар Куин“ нито се видя, нито се чу.

До единайсет часа вечерта Мейв през половин час правеше напразни опити да се свърже с него. Когато полярното слънце започна да клони към хоризонта, тя престана да повиква парахода по неговия канал, за да пести батериите на предавателя. Обхватът на портативното радио беше ограничен до десет километра и никой кораб или самолет в радиус от петстотин километра не можеше да приеме зова й за помощ. Най-близкият източник, откъдето можеха да получат съдействие, беше аржентинската изследователска станция в другия край на острова, но ако капризните атмосферни условия изкривеха сигналите й, те нямаше да стигнат дотам. Изпълнена с безпокойство, тя се разколеба и реши по-късно да пробва отново.

Къде може да са параходът и екипажът, не преставаше да се пита Мейв. Възможно ли е да ги е сполетял същият смъртоносен феномен и да ги е поразил тежко? Стараеше се да не задържа в себе си песимистични мисли. Засега тя и групата й бяха невредими. Но не виждаше колко дълго ще издържат без храна и завивки. Най-много няколко дни. Възрастта на туристите й беше доста напреднала. Най-младата двойка наближаваше шейсетте, останалите бяха прехвърлили седемдесетте, а имаше и една осемдесет и три годишна жена — искала да преживее някакво приключение, преди да постъпи в старчески дом. Чувство на безнадеждност се надигна в Мейв.

Лошо предчувствие я обзе, и то в немалка степен, когато забеляза, че от запад над морето се задаваха тъмни облаци — предвестниците на бурята, за която я бе предупредил първият офицер Тревър Хейнс. Тя познаваше много добре полярните атмосферни условия и знаеше, че крайбрежните бури са придружени от силни ветрове и заслепяваща суграшица. Ако паднеше сняг, той нямаше да е много. Първата заплаха щеше да бъде омаломощаващият леден вятър. Най-накрая Мейв остави всякаква надежда, че ще види скоро парахода и подготвяйки се за най-лошото, започна да мисли къде да осигури покрив за екскурзиантите.

Смълчаните бараки и работилницата бяха разрушени почти до носещите им елементи. Покривите им отдавна бяха хлътнали, а силните ветрове бяха счупили малкото прозорци и отнесли вратите. Тя прецени, че вероятността групата й да се предпази от хапещия студ и опасния за живота вятър ще е по-голяма, ако останат в пещерата. Огън, запален от подредения в китоловната станция дървен материал, също беше възможност, но той трябваше да се разположи близо до входа — по-навътре в пещерата димът можеше да причини задушаване.

Четирима от по-младите мъже й помогнаха да положи телата на двете жени и моряка в работилницата. Издърпаха също и гумената лодка на брега и я завързаха здраво, за да не бъде изхвърлена във вътрешността на острова от усилващия се вятър. После запушиха входа на тунела с големи камъни, за да попречат на вледеняващите хали да проникват вътре, и оставиха съвсем тесен отвор. Мейв не затвори тунела с масивната каменна врата, защото не искаше да изолира напълно хората от външната среда. След това събра всички и им каза да се сгушат един до друг, за да се топлят взаимно.