Клайв Къслър - Ударна вълна

След три години Мейв щеше да навърши трийсет и притежаваше диплом за преподавател по зоология. След като се дипломира, тя се възползва от правото да си вземе три свободни години, за да натрупа практически опит в изучаването на живота на птиците и животните в полярните области. Завърна се в дома си в Австралия и докато усилено подготвяше дисертацията си за докторат в Мелбърнския университет, получи предложение за временна работа като естественик и екскурзовод на пътниците на „Рупърт & Сондърс“ — туристическа параходна линия, основана в Аделаида и специализирана в приключенски обиколки. Това беше възможност да спечели достатъчно пари, за да довърши дисертацията си, затова тя изостави всичко и отплава за големия бял континент на борда на „Полар Куин“ — един от параходите на дружеството.

На това пътуване на борда имаше деветдесет и един пътника, а Мейв беше един от четиримата естественици, определени за водачи на екскурзиите на брега. Поради колонията от пингвини, историческите постройки, останали от времето на китоловните операции, гробището и лагера, където бяха починали норвежките изследователи, остров Сиймор се считаше за исторически обект. За да се избегне струпване на хора, пътниците биваха отвеждани на брега на групи през определени интервали от време за двучасови екскурзии. Те получаваха и указания как да се държат на обекта. Не биваше да стъпват по покритите с мъх и лишеи места, нито да се доближават на по-малко от пет метра от което и да е птиче или животинско царство. Не им се разрешаваше да си взимат по нещо за сувенир освен по някой малък камък. Повечето пътници бяха австралийци, а останалите — новозеландци.

Мейв беше разпределена да придружава на острова първата група от двайсет и двама души. Тя отмяташе в списъка с имената всеки, който слезеше по стълбичката, за да се качи в чакащата лодка „Зодиак“ — универсален гумен плавателен съд, проектиран от Жак Кусто. Вече се канеше да тръгне след последния пътник, когато първият офицер на кораба Тревър Хейнс я спря на стълбата. Мълчалив и истински красавец в очите на жените, той се чувстваше твърде неловко сред пътниците и рядко напускаше капитанския мостик.

— Кажете на вашите хора да не се плашат, ако видят, че корабът се отдалечава — предупреди я той.

Мейв се обърна и вдигна поглед към него.

— Къде отивате?

— Скоро на сто мили навътре в морето ще се извие буря. Капитанът не иска да рискува да излага пътниците на силно вълнение, след като може да го избегне. А в същото време не му се ще да отмени екскурзиите на острова, за да не ги разочарова. Смята да изтегли кораба на двайсет километра покрай брега и да свали друга група при колонията от делфини, после да се върне да ви вземе в определения час, а след това да прибере и другата група.

— Значи две групи ще бъдат на брега по едно и също време.

— Това е целта. По този начин ще бъдем готови да потеглим по-рано и да се озовем в относително спокойните води на пролива Брансфилд, преди бурята да връхлети тук.

— Сега си обяснявам защо не пуснахте котвата. — Мейв харесваше Хейнс. Той беше единственият корабен офицер, който не се опитваше да я приласкае, като отиде в каютата му на чашка питие след вечеря. — Тогава ще ви чакам след два часа — махна му тя с ръка.

— Ако възникне нещо непредвидено, имате портативен радиотелефон.

Тя повдигна малкия апарат, закачен за колана й.

— Първо вас ще уведомя.

— Поздравете от мен пингвините.

— Обезателно.

Докато „Зодиак“ се плъзгаше по водата, гладка и отразяваща като огледало, Мейв започна да запознава малката си група от безстрашни туристи с историята на мястото, към което пътуваха.

— Остров Сиймор е открит от Джеймс Кларк Рос през 1842 година. По-късно четирийсет норвежки изследователи са изхвърлени на острова, след като корабът им се разбива в ледовете, и през 1859 година те намират смъртта си тук. Ние ще посетим мястото, където те са живели до края на дните си, после ще направим кратка разходка до свещената земя, където са погребани.

— В онези там постройки ли са живели? — попита една госпожа, която вероятно караше осемдесетте си години, сочейки към няколко руини край малък залив.

— Не — отвърна Мейв. — Това са останки от изоставени английски китоловни станции. Тях ще разгледаме, преди да се поразходим край онзи скалист връх в южната част на път за колонията от пингвини.

— На острова живеят ли хора? — попита същата госпожа.

— Аржентинците имат научноизследователска станция в северния му край.