Клайв Къслър - Ударна вълна

— О, да, наистина умирам — заяви твърдо Скагс. — Ти си практичен търговец, Абнър. Никой не го знае по-добре от мен. Тъкмо затова пожелах да те видя, преди да поема последния си път.

— Искаш аз да се грижа за децата, така ли?

— Те могат да живеят в къщата ми, докато пуснеш котвата им в най-добрите образователни институции, за които си струва да платиш.

— Жалката сума, която Бетси е събрала, като е продавала шапки и храна на китоловците, едва ли би стигнала да покрие разноските за седем години обучение в скъпи училища интернати. Освен това ще им трябва и прилично облекло, както и частни учители, които да ги подготвят до съответното ниво. Надявам се, нямаш предвид аз да обезпеча тези напълно непознати деца.

Скагс посочи кожената кесийка.

Карлайл я взе.

— Само това ли ти е пратила Бетси за образованието на децата?

Скагс кимна леко и рече:

— Отвори я.

Карлайл отвърза връзките и изсипа съдържанието в ръката й. После погледна Скагс подозрително.

— Това да не е някаква шега? Не виждам нищо друго, освен обикновени камъни.

— Повярвай ми, Абнър. Камъните не са обикновени.

Карлайл доближи до очилата си един от тях с големина на слива и се взря в него. Камъкът имаше гладка повърхност и осмостенна форма.

— Това е просто някакъв вид кристал. Без никаква стойност.

— Занеси камъните на Ливай Страусър.

— Еврейския търговец на скъпоценни камъни?

— Покажи му ги.

— Но те не са скъпоценни камъни — упорстваше Карлайл.

— Моля те… — едва промълви Скагс; дългият разговор го бе изморил.

— Както искаш, стари друже. — Карлайл извади джобния си часовник и го погледна. — Първата ми работа утре заран ще бъде да отида при Страусър и после ще дойда да ти кажа каква е преценката му.

— Благодаря ти — промълви Скагс. — Останалото само ще си дойде на място.

Карлайл вървеше под ръмящия дъжд в ранното утро към търговския квартал, намиращ се близо до Касългейт. Той свери адреса и свърна към стълбите пред една от многобройните безлични сиви сгради от местен гранит, които придаваха на град Абърдийн солиден, макар и безличен вид. Отстрани на вратата, с малки месингови букви, бе изписано само „Страусър & синове“. Той натисна бутона на звънеца и един чиновник го въведе в скромно обзаведен кабинет, предложи му стол и чаша чай.

Бавно измина цяла минута, преди през страничната врата да влезе нисък мъж в редингот и с прошарена, дълга до гърдите му брада. Той се усмихна учтиво и протегна ръка.

— Аз съм Ливай Страусър. С какво мога да ви услужа?

— Името ми е Абнър Карлайл. Изпраща ме моят приятел, капитан Чарлс Скагс.

— Капитан Скагс изпрати куриер да съобщи, че ще дойдете. За мен е чест да приема в скромния си кабинет най-известния търговец в Абърдийн.

— Срещали ли сме се с вас?

— Ние не се движим в едни и същи социални кръгове, а вие не сте от мъжете, които купуват бижута.

— Съпругата ми почина млада и аз не се ожених повторно. Затова не съм имал повод да купувам скъпи дрънкулки.

— Аз също загубих съпругата си на млади години, но имах щастието да срещна една прекрасна жена, която ме дари с четирима синове и две дъщери.

През годините Карлайл често бе сключвал сделки с търговци евреи, но никога в областта на търговията със скъпоценни камъни. Намираше се върху непозната почва и се притесняваше от Страусър. Той извади кожената кесийка и я остави върху писалището.

— Капитан Скагс помоли да определите какви са тези камъни.

Страусър сложи бял лист хартия върху писалището и изсипа върху него съдържанието на торбичката във вид на купчинка. Преброи камъните — бяха осемнайсет. Бавно и внимателно огледа всеки един поотделно през лупа — малко увеличително стъкло, използвано от бижутерите. Най-накрая постави във всяка длан най-големия и най-малкия от камъните.

— Ако бъдете така любезен да проявите търпение, господин Карлайл, бих искал да направя няколко проби с тези два камъка. Ще изпратя единия от синовете ми да ви налее още чай.

— Да, благодаря. Ще почакам.

Измина близо час, преди Страусър да се появи отново в стаята с двата камъка в ръка. Карлайл бе тънък наблюдател по отношение на хората. И трябваше да е такъв, щом като успешно бе приключвал поеманите над хиляда рисковани операции след първата му покупка на кораб в крехката си възраст — двайсет и две години. Веднага забеляза, че Ливай Страусър изглежда напрегнат. Външно не му личеше — нямаше треперещи ръце, нито леки тикове около устата или капки пот по челото. Всичко бе събрано в очите му. Страусър приличаше на човек, зърнал Бога.