Клайв Къслър - Ударна вълна

Над острова тегнеше проклятието на смъртта. Проклятие, потвърдено от гробовете на хора, стъпили на брега, внушаващ страх, за да не го напуснат никога. Тук нямаше красота, или поне нямаше нищо от рода на величествените, покрити с вечен лед планински върхове, или на ледниците, високи почти колкото Белите скали на Дувър, нито на айсбергите, наподобяващи кристални замъци, които се носеха плавно по течението — нищо, което човек би очаквал да види в района на огромната земна маса на Антарктида и островите край него.

Остров Сиймор обхваща най-голямата незаледена площ от целия континент и в близост до него. Вулканичният прах, наслагван с хилядолетия, ускорява топенето на леда, напълно обезцветява сухите долини и планини и не им позволява да задържат много сняг. Това е изключително грозно място, обитавано единствено от няколко вида лишеи и колония пингвини от рода адели, за които остров Сиймор се оказа огромен източник на малките камъни, необходими им да си свиват гнезда.

Повечето от мъртъвците, погребани в плитки дупки, изсечени в скалите, бяха членове на норвежка антарктическа експедиция, чийто кораб се бе разбил в леда през 1859 година. Те преживели две зими и след като хранителните им припаси свършили, почнали един по един да умират от глад. Близо десетилетие от тях нямаше и следа и едва през 1870 година добре запазените им тела бяха открити от англичани, докато изграждали китоловната си станция.

Китоловците също дали жертви, които били погребани под скалите на остров Сиймор. Едни починали вследствие на заболяване, други — при нещастни случаи по време на китоловния сезон. Неколцина намерили смъртта си, когато, след като се отдалечили от станцията, били застигнати от неочаквана буря и замръзнали от ледения вятър. За голяма изненада техните гробове бяха старателно обозначени. Други екипажи на китоловни кораби, заседнали в ледовете, прекарали една зима там и започналото топене през пролетта разкрило надписите на огромните камъни, положени върху гробовете. До 1933 година, когато англичаните закрили станцията, под отблъскващия пейзаж имало заровени шейсет трупа.

Неспокойните духове на изследователите и моряците, които бродели по изоставената земя, никога не са си представяли, че един ден мястото им за покой ще гъмжи от счетоводители, адвокати, водопроводчици, домакини и пенсионери, пристигнали с луксозни туристически кораби да зяпат надписаните камъни и да отправят нежни погледи към забавните пингвини, обитаващи част от крайбрежието. Може би — само може би — островът щеше да изсипе проклятието си и върху тези нашественици.

Нетърпеливите пътници на борда на туристическия параход не виждаха нищо зловещо в остров Сиймор. Чувствайки се на сигурно място сред удобствата на плаващия си дворец, те го възприемаха като далечна, незамърсена и загадъчна земя, която се издигаше над повърхността на море, синьо като електрика в преливащите цветове на пауново перо. Всички бяха изпълнени единствено с възбуда от предстоящото ново изживяване, още повече, че бяха сред първата вълна от туристи, които щяха да се разхождат по бреговете на остров Сиймор. Това беше третият от петте престоя по програма, след като корабът бе лъкатушил между островите край полуострова, който не се считаше за най-привлекателният, а по-скоро за един от най-интересните според рекламните брошури на туристическата параходна линия.

Мнозина от пътниците бяха пътували из Европа и по Тихия океан и бяха посещавали известните екзотични места по света, по които се тълпят пътешествениците. Сега те искаха да видят нещо повече, нещо различно — да посетят местност, която малцина преди тях са виждали, далечна земя, на която да стъпят, за да се хвалят после на приятели и съседи.

Докато всички се струпваха на палубата към стълбата на кораба в радостно очакване да слязат на брега и насочваха телефотографските си обективи към пингвините, Мейв Флечър тръгна между тях и започна да проверява дали всички са облекли яркооранжевите изолационни якета, които екипажът на кораба им бе раздал, както и спасителните жилетки, необходими за краткото пътуване от кораба до брега.

Енергична, с отривисти жестове, тя се движеше пъргаво с гъвкавото си тяло, което бе изтърпяло повече от редовната усилена гимнастика. Беше по-висока от жените, и дори от повечето мъже на парахода. Косата й, сплетена на две дълги плитки, имаше цвета на иглика. Очите й бяха сини като дълбоко море и гледаха от лице с волеви израз и високи скули. Устните й като че ли винаги бяха полуотворени в сърдечна усмивка и разкриваха леко раздалечени в средата горни зъби. Светлокафявият цвят на кожата й говореше, че тя доста време прекарва на открито.