Клайв Къслър - Ударна вълна

Оцелелите гледаха на нея като на единствената им надежда. Дори мъжете изразяваха уважение към ролята й на водач и изпълняваха нарежданията й безпрекословно.

— Бог да им е на помощ — промълви тя на себе си. — Никой не бива да разбере, че съм изчерпала всичките си възможности.

Тя потръпна от мъчителното чувство на безпомощност. Обхвана я непривична сънливост. Даваше си сметка, че трябва да издържи докрай на жестокото изпитание, но не й се вярваше, че ще има сили да продължи да носи на плещите си живота на двайсет души. Чувстваше се изтощена и отказваше да се бори повече. В един момент, както бе изпаднала в равнодушие, смътно долови странен звук, който се различаваше от стенанието на вятъра. Той долетя до слуха й така, сякаш нещо проряза въздуха. После заглъхна. Плод на въображението ми, заключи тя в себе си. Вероятно вятърът е сменил посоката си и е възпроизвел различен вой през отвора за проветрение на входа на тунела.

След малко тя отново го чу, миг преди да замре. Изправи се с мъка на крака и тръгна бавно през тунела. Висока снежна преспа се бе натрупала до бариерата срещу вятъра и почти запушваше малкия отвор. Мейв махна няколко камъка, за да разшири прохода и се промъкна навън в ледения свят от вятър и сняг. Вятърът духаше с непроменлива скорост от двайсет възела и надигаше вихрушки от сняг като торнадо. Изведнъж тя се напрегна и присви очи в снежната виелица.

Нещо като че ли се движеше в далечината — неясно очертание, безплътно, но по-тъмно от матовобялото було, което се спускаше от небето.

Тя пристъпи крачка напред и падна по лице. За момент й се прииска да остане да лежи на земята и да заспи. Обзе я непреодолимо желание да зареже всичко. Но искрицата живот отказваше да избледнее и угасне. Надигна се на колене и се вгледа в променливата светлина. Погледът й улови нещо, което се движеше към нея, после облак сняг го закри. След малко то пак се показа, но по-близо този път. Сърцето й силно заби.

Това беше фигура на мъж, покрит с лед и сняг. Тя възбудено замаха и завика към него. Мъжът спря, сякаш се ослушваше, после се обърна и започна да се отдалечава.

Тогава Мейв нададе писък, пронизителен писък, какъвто само жена можеше да нададе. Фигурата се обърна и погледна към нея през снежната вихрушка. Тя замаха като обезумяла с ръце. Мъжът й махна в отговор и закрачи тромаво в нейна посока.

— Дано не се окаже мираж или заблуда! — помоли се тя на небесата.

В следващия миг мъжът коленичи в снега до нея и обгърна раменете й с ръце — най-големите и най-силните ръце, които бе чувствала някога.

— О, слава богу! Нито за миг не престанах да се надявам, че все някой ще дойде.

Той беше висок, облечен в тюркоазена на цвят шуба, върху чиято лява предница бяха извезани буквите НЮМА, и носеше скиорска шапка със защитни очила. Мъжът свали очилата и я погледна с невероятните си матовозелени очи, които издаваха едновременно изненада и недоумение. Силно загорялото му от слънцето лице изглеждаше някак странно за Антарктида.

— Какво правите тук, дявол го взел? — попита той с дрезгав глас, в който се долавяше загриженост.

— Тук съм с група от двайсет души, които са в една пещера ей там. Слязохме на брега на екскурзия. Туристическият ни кораб отплава и повече не се върна.

Той я погледна с почуда.

— Нима са ви изоставили?

Тя кимна и погледът й се изпълни с уплаха.

— Да не би да е станала световна катастрофа?

Мъжът присви очи на въпроса й.

— Поне аз не знам за такава. Защо питате?

— Трима души от групата ми починаха при загадъчни обстоятелства. А в северната част на залива цяла колония от пингвини е изтребена до един.

Непознатият с нищо не показа, че е изненадан от трагичната вест. Той помогна на Мейв да се изправи на крака.

— Време е да ви измъкна от този навяващ сняг.

— Вие сте американец — каза тя и потрепери от студ.

— А вие сте австралийка.

— По какво си личи?

— По произношението.

Мейв протегна ръка към него, без да сваля ръкавицата си.

— Нямате представа колко се радвам, че ви видях, господин…?

— Казвам се Дърк Пит.

— Мейв Флечър.

Въпреки възраженията й, той я взе на ръце и, следвайки отпечатъците на стъпките й в снега, я понесе към пещерата.

— Предлагам да продължим разговора си на завет. Казвате, че там има още двайсет души?

— Които са все още живи.

Пит й хвърли сериозен поглед.

— Ще излезе, че рекламните брошури са прехвалили пътешествието.

Щом влязоха в пещерата, той я спусна на земята и свали скиорската си шапка. Главата му бе покрита с гъста, разрошена черна коса. Зелените му очи гледаха изпод дебели, тъмни вежди, а лицето му, сбръчкано и обветрено от дългите часове, прекарани на открито, изглеждаше красиво въпреки грубите черти. Устните му като че ли бяха застинали в лека нехайна усмивка. Мъж, с когото всяка жена би се чувствала сигурна, помисли си Мейв.