Клайв Къслър - Ударна вълна

Пит имаше чувството, че сърцето му е пропаднало в бездна, пълна с лед. Инстинктивно му се прииска да изкрещи от горчива скръб, но от устата му не излезе никакъв звук, само печален стон, надигнал се отнякъде дълбоко в него.

Джордино не можеше да издържа на това бавене. Зората беше пукнала и източното небе над острова вече оранжевееше от изгряващото слънце. Като видя, че камионът с мъжете от охраната препускаше към дока, той скочи от хеликоптера на палубата на яхтата и се наведе под въртящите се перки. Какво, по дяволите, стана с Пит и Мейв, запита се той обезпокоен. Пит не би губил ценни секунди. Котвените въжета висяха отпуснати във водата, а яхтата, поета от отлива, дрейфуваше на трийсетина метра от дока.

Беше жизненоважно да се действа бързо. Единствената причина, поради която охранителите не стреляха по хеликоптера или яхтата, беше опасението им да не повредят собственостите на Дорсет. Мъжете се намираха на сто метра и все по-бързо се приближаваха.

Докато напрегнато държеше под око преследвачите, Джордино бе толкова дълбоко погълнат от мисли за причините на закъснението на приятелите си, че не чу лая на кучетата, който се разнесе от всички краища на острова, нито забеляза ятото птици, което внезапно излетя към небето и започна да кръжи в объркани кръгове. Не долови също и странното бучене, придружено с потреперването на земята, както и не забеляза ненадейно развълнувалите се води край лагуната, когато звуковите вълни с изумителната сила, движещи се с огромна скорост, се блъснаха в подводната скала на остров Гладиатор.

Едва когато се озова на няколко крачки от вратата за главния салон, той погледна през рамо към охранителите. Те стояха като вцепенени на дока, чиято дъсчена настилка се огъваше като морски вълни. Бяха забравили за обектите си на преследване и сочеха към малък облак от сив дим, който се издигаше и разпростираше над Маунт Скагс. Джордино видя как от входа на тунела в склона на вулкана започна да излиза върволица от хора — също като мравки. Изглежда в Маунт Уинкълман също настъпи някакво раздвижване. Тогава се сети за думите на Пит, предупреждаващи за предстоящото превръщане на острова в дим и пепел.

Той се втурна през вратата в салона, закова се на място и издаде тих стон на мъчителен ужас, когато видя кръвта, която се процеждаше от раните на Пит в гърдите и кръста, малката дупка в корема на Мейв и тялото на Дирдри Дорсет, превито почти надве върху ниската масичка.

— Господи! Какво е ставало тук?

Пит го погледна, но не му отговори, а попита:

— Изригването започна ли?

— От хълмовете излиза дим, земята се тресе.

— Значи много сме закъснели.

Джордино побърза да коленичи до Пит и погледна раната на Мейв.

— Изглежда много зле.

Тя вдигна умолителен поглед към него.

— Моля те, вземи децата и ме остави.

Джордино тежко поклати глава.

— Не мога да го сторя. Или всички тръгваме, или всички оставаме.

Пит се протегна и хвана Джордино за ръката.

— Няма време. Целият остров ще изригне всеки момент. Аз също няма да успея. Вземи децата и бягай оттук, и то веднага!

Джордино не можеше да повярва; стоеше вцепенен като ударен от гръм. Летаргичното равнодушие, остроумният му сарказъм го напуснаха. Яките му рамене като че ли се смалиха. Нищо в целия му живот не можеше да го накара да изостави приятеля си от трийсет години в прегръдките на неминуемата смърт. По лицето му се изписа израз на мъчителна нерешителност.

— Не мога да оставя нито един от двама ви. — Наведе се и промуши ръце под тялото на Мейв, за да я повдигне, после кимна на Пит. — Ще се върна и за теб.

Мейв отблъсна ръцете му.

— Не разбираш ли, че Пит е прав? — с отслабнал глас промълви тя.

Пит му подаде корабния дневник и писмата на Родни Йорк.

— Погрижи се разказът на Йорк да стигне до семейството му — рече той с ледено спокойствие в твърдия си глас. — А сега, за бога, взимай децата и тръгвай!

Джордино поклати глава, раздиран от мъка.

— А ти — не, така ли?

Навън небето изведнъж беше изчезнало и на негово място се виждаше облак пепел, изригващ от средата на Маунт Уинкълман, придружен от тътнещ звук, който всяваше ужас. Всичко беше почерняло от злокобната черна маса, надвиснала като огромен чадър. След малко последва още по-оглушителна експлозия и запрати във въздуха хиляди тонове разтопена лава.

Джордино изпита чувството, че душата му се изтръгна от него. Накрая кимна и извърна глава, наскърбените му очи се изпълниха с необичайно проникновение.