Клайв Къслър - Ударна вълна

— Не ти ли се струва, че трябва да поемеш курс по-надясно? — запита го тя бездушно.

— По-надясно ли?

Тя го погледна като изпаднала в транс.

— Ами да. Нали не искаш да подминеш острова?

Пит присви очи. Бавно извърна глава и погледна назад през рамо. След като близо шестнайсет дни бе определял местоположението им по слънцето и бе подложен на мъчителното блестене на водата, очите му станаха толкова напрегнати, че можеше да ги задържа в далечината само за няколко секунди и след това веднага да ги затвори. Той хвърли за миг поглед над носовата част, но видя само синьо-зелени вълни.

И отново се обърна.

— Вече не можем да управляваме лодката — поясни той тихо. — Свалих платното и го сложих под дъното, за да забавя нахлуването на водата.

— О, моля те — настоя тя. — Толкова сме близо до него. Не може ли да слезем там и да се поразходим по суша, макар и за малко?

Мейв говореше с австралийското си носово произношение толкова спокойно, толкова смислено, че по гърба на Пит полазиха тръпки. Възможно ли е наистина да е видяла нещо? Здравият разум го караше да смята, че умът на Мейв й погажда номера. Ала все още блещукащата искрица надежда, примесена с отчаянието, го подтикна да се изправи на колене, подпирайки се на поплавъка, за да се задържи. В този момент лодката се издигна на гребена на следващата вълна и му разкри за кратко целия хоризонт.

Но там нямаше хълмове с палмови дървета, издигащи се над морето.

Пит обви ръка около раменете на Мейв. Бе я запомнил като енергична и с висок дух. Сега тя изглеждаше малка и крехка, само лицето й излъчваше напрегнатост, каквато дотогава не се забелязваше. После видя, че тя не гледа напред над морската повърхност, а към небето.

Едва тогава Пит зърна птицата, която кръжеше с разперени криле над лодката. Той сложи ръце над очите си и се вторачи в крилатия нашественик. Размахът на крилете стигаше близо метър. Перушината му имаше пъстър зелен цвят с кафяви точици. Горната човка бе извита и заострена в края. Пит определи птицата като грозен братовчед на семейството по-пъстроцветни папагали.

— Виждаш ли го и ти? — попита развълнувана Мейв. — Това е кеа, точно такъв е отвел моите деди до остров Гладиатор. Моряци, корабокруширали в южните води, се кълнат, че папагалите кеа посочват пътя към тихи пристанища.

Вторачил поглед нагоре, Джордино виждаше папагала повече като храна, отколкото като божествен вестоносец, изпратен от призраци, за да ги отведе на суша.

— Кажи на Поли да ни препоръча някой добър ресторант — измърмори той изтощен. — За предпочитане е такъв, който да няма в менюто си рибни ястия.

Пит не отвърна на хумора на Джордино, хумора на оцелелия човек. Той изучаваше движенията на папагала. Птицата кръжеше така, сякаш си почиваше и не създаваше впечатлението, че обикаля безцелно около лодката. После, очевидно поела дъх, тя започна да се отдалечава на югоизток. Пит веднага направи засечка по компаса на посоката й и не я изпусна от поглед, докато птицата не се превърна в точица и не изчезна.

Папагалите не са водни птици като чайките и буревестниците, които се реят доста навътре над морето. За птица, която предпочита да забива нокти в нещо твърдо, тя не понечи нито за миг да кацне на единствения обект в обсега на погледа. Това означаваше, че не е изморена от летене към някое незнайно място за размножаване. Тази птица знаеше точно къде се намира и накъде е тръгнала. Летеше съвсем целенасочено. Може би, само може би, тя се намираше по средата на полет от един остров до друг. Пит беше сигурен, че отвисоко птицата виждаше нещо, което клетите хора в разнебитената лодка долу не можеха да видят.

Той се премести до пулта за управление и се изправи на крака, държейки се здраво с двете ръце, за да не падне зад борда. Отново присви подутите си очи в посока югоизток.

Отдавна му беше позната гледката с облаци на хоризонта, които създаваха илюзията за земя, издигаща се от морето. Беше свикнал да вижда как бели туфи памук се носят над ръба на морето и неправилните им форми в тъмносиви цветове пораждаха измамни надежди, преди да променят формата си и да бъдат ответи от духащите от запад ветрове.

Този път беше различно. Един самотен облак на хоризонта остана неподвижен, докато другите се плъзгаха покрай него. Той едва се подаваше от морето, но съвсем не изглеждаше плътна маса. Не се забелязваха и никакви признаци на зеленина, защото облакът сам по себе си не е част от остров. Той е съставен от пара, която се издига от напечен от слънцето пясък и когато стигне до по-студен въздушен пласт, се кондензира.