Клайв Къслър - Ударна вълна

— „Бръсначът на Окъм“ 10 10 Правило, което изисква научните и философските теории да се придържат към възможно най-опростен език. — Б.пр. , адмирале. Отделните единици не бива да бъдат увеличавани ненужно.

— И най-простият отговор е за предпочитане пред сложния.

— Ами точно това е. Съветът ми, колкото и да струва той, е НЮМА да построи отражател, подобен на сателитна чиния, да го спусне в морето там, където ще е точката на конвергенция и той ще пренасочва акустичните вълни далеч от Хонолулу.

Сандекър се стараеше лицето му да не издава никакво вълнение, но сърцето му туптеше до пръсване. Ключът на загадката се оказа до глупост прост. Вярно, съставянето на проект за пренасочване на звука нямаше да стане толкова лесно, но беше изпълнимо.

— Ако НЮМА може да построи и разположи отражателна чиния навреме, накъде тогава трябва да бъдат пренасочени акустичните вълни? — попита той Еймс.

По лицето на физика премина лукав израз.

— То е ясно, че изборът трябва да падне върху някой необитаем район на океана, да речем на юг от Антарктида. Но тъй като колкото по-дълго пътува енергията, произведена от конвергенцията, толкова повече силата й намалява, защо да не я върнем обратно към източника й?

— Дорсетовата мина на остров Гладиатор — рече Сандекър, потискайки благоговението в гласа си.

Еймс кимна.

— Една от добрите възможности за избор. Силата на енергията няма да е достатъчна да убие хора след една такава обиколка. Но поне ще ги изпълни с огромен страх и ще им причини адско главоболие.

Това е краят, помисли си с горчивина Пит. Далечен дотолкова, доколкото се очаква да стигне всеки човек. Това е завършекът на храбрите усилия, на бъдещите желания, любови и радости на всеки един от тях. Краят им щеше да дойде във водата, превръщайки ги в храна за рибите, а клетите останки от телата им щяха да потънат на хиляда фатома дълбочина до необитаваното дъно на морето. Мейв никога нямаше да види отново синовете си, Пит щеше да бъде оплакан от майка си и баща си и от многобройните си приятели в НЮМА. На възпоменателната служба за Джордино, размишляваше Пит с последни следи от хумор, щеше да е претъпкано от хора, а сред тях щеше да се откроява внушителна група от скърбящи жени, всяка от които би могла да бъде кралица на красотата.

Малката лодка, която ги преведе през толкова много препятствия, сега буквално се късаше по шевовете. Пукнатината на дъното на корпуса се удължаваше след всяка вълна, която издигаше лодката до гребена си. Поплавъците щяха да я задържат на повърхността, но когато корпусът се разцепеше докрай и парчетата от него поемеха в различни посоки, тримата щяха да бъдат изхвърлени в безпощадната вода, вкопчени безпомощно в останките и уязвими към неотклонно съпровождащите ги акули.

Известно време морето се задържа значително спокойно. Вълните, измерени от гребена до браздата, бяха под един метър. Ако обаче времето изведнъж се развалеше и морето се разбунеше, тогава смъртта вече нямаше само да ги гледа в очите. Старицата с коса на рамо щеше на бърза ръка да ги вземе в обятията си, без да се замисля повече.

Пит се наведе над кормилото в кърмовата част и се заслуша във вече познатите му шумове на стържене и плискане, идващи от дъното на лодката. Златистооранжевото кълбо на сутрешното слънце изведнъж засия с яркожълта светлина и Пит огледа хоризонта с напрегнатите си възпалени и подпухнали очи. Надявайки се на чудо, той търсеше да зърне следа от суша на чистия, равен хоризонт, който ги заобикаляше. Но търсенето му беше напразно. Отникъде не се показваше нито кораб, нито самолет, нито земя. Като се изключеха няколкото малки облачета, които се движеха на цели двайсет километра в посока югоизток, кръгозорът на Пит беше пуст като равнините на Марс, а лодката — една точица върху необятната морска шир.

Тъй като бяха уловили риба, достатъчна да открият ресторант за морска храна, гладът не им беше грижа. Запасът им от вода, ако се съхраняваше добре, щеше да им стигне поне за още шест-седем дни. Те щяха да станат жертви на умората и недоспиването поради необходимостта да изгребват непрестанно вода от лодката, за да се задържат на повърхността. Всеки час беше страдание. Те нямаха нито купа, нито някаква бутилка, затова на първо време бяха принудени да изплискват водата с шепи. Пит обаче приспособи за целта водонепропускливата торбичка, в която бе скрил от Дорсетови принадлежностите си, с които не се разделяше. Завързана за два гаечни ключа, тя се превърна в дълбок съд, който можеше да изхвърля цял литър морска вода с едно загребване.