Клайв Къслър - Ударна вълна

Отначало се сменяха през четири часа, тъй като Мейв настоя да се включи наравно с тях. Вършеше работата енергично, въпреки че скоро ставите на раменете и кръстът й започнаха да се схващат, а после се обадиха и болки в мускулите й. Тя проявяваше твърдост и упоритост, но нямаше вродената сила на двамата мъже. Не след дълго издръжливостта започна да разпределя смените. Мейв изгребва вода в продължение на три часа, после бе сменена за пет часа от Пит. След него дойде ред на Джордино, но той отказа всякаква почивка и неговата смяна продължи цели осем часа.

Пукнатината се удължаваше все повече и повече и водата вече не се просмукваше, а бликаше като от продълговат фонтан.

Морето се настаняваше в лодката по-бързо, отколкото те смогваха да го изхвърлят. Облегнали гръб в преградната стена, без никаква следа от спасение в кръгозора им, тримата бавно започнаха да губят непоколебимостта си.

Проклет да е тоя Артър Дорсет, изкрещя наум Пит, проклети да са и Будика, и Дирдри! Беше толкова безполезно това тяхно убийствено прахосване на сили. Той и Мейв вече не представляваха заплаха за Дорсет, с неговите фанатични мечти за империя. Сами те никога нямаше да могат да му попречат или дори да го забавят. Да ги пусне на произвола на морето беше чист акт на садизъм от негова страна.

Мейв се размърда в съня си, измънка нещо под носа си, после надигна глава и погледна полусънена Пит.

— Мой ред ли е да изгребвам?

— Не още. Чак след пет часа — излъга я той с усмивка. — Хайде, заспивай отново.

Джордино спря за момент да изхвърля водата и отправи поглед към Пит; сърцето му се сви при мисълта, че Мейв много скоро щеше да бъде разкъсана на парчета и погълната от убийствената машина на глъбините. С мрачен израз той възобнови работата си и без да спира, продължи да изхвърля с малкия съд големи количества вода зад борда.

Единствено бог знаеше докога щяха да стигнат силите на Джордино. Гърбът и ръцете му вече пищяха от болка. Желязната му воля да издържи далеч бе прехвърлила границите на приемливото. Пит беше по-силен от повечето мъже, но редом до Джордино се чувстваше като дете, което наблюдава олимпийски щангист. Когато напълно изтощен му преотстъпваше приспособената за загребване торбичка, Джордино я поемаше така, сякаш беше способен да продължава да изхвърля вода до безкрайност. Пит беше убеден, че Джордино никога няма да приеме поражението. Якият и жилав италианец сигурно щеше да умре, опитвайки се да удуши някоя риба чук.

Опасността, на която бяха изложени, изостри съзнанието му. Като последен, отчаян опит, той свали платното, просна го във водата, после го плъзна под корпуса и завърза въжетата за поплавъците. Притискано в пукнатината от налягането на водата, найлоновото парче намали увеличаващото се просмукване с петдесет процента, но това в най-добрия случай се яви като временна мярка, която им предостави само още няколко часа живот. Ако морето не се успокоеше напълно, физическото им рухване и разцепването на лодката, предположи Пит, щеше да дойде малко след мръкване. Той погледна часовника си и прецени, че до залез-слънце оставаха не повече от четири и половина часа.

Пит внимателно хвана китката на Джордино и измъкна съда за загребване от ръката му.

— Вече е мой ред — рече той с твърд тон.

Джордино не се възпротиви. Той кимна в знак на съгласие и облегна гръб на единия поплавък, чувствайки се прекалено изтощен, за да заспи.

Платното задържаше притока на вода достатъчно, така че от време на време Пит дори я изчакваше да се събере. Той изгребваше вода в късния следобед, загубил всякаква представа за времето и почти не обръщаше внимание на пътя на жестокото слънце, под чиито изтощителни лъчи той нито веднъж не оклюма. Действията му бяха като на робот — едно и също, едно и също, без да чувства болките в гърба и ръцете си, с напълно притъпени сетива, сякаш бе изпаднал в наркотичен унес.

Мейв излезе от състоянието си на летаргия, седна и загледа с безизразен поглед хоризонта зад гърба на Пит.

— Нали са много красиви палмовите листа? — промълви тя едва чуто.

— Да, много са красиви — съгласи се Пит и й хвърли стегната усмивка, напълно уверен, че тя халюцинира. — Но не бива да седиш под тях. Има случаи на убити от падащи кокосови орехи хора.

— Веднъж бях във Фиджи — продължи тя, разпускайки косата си, — и там видя как падна един кокосов орех и счупи предното стъкло на паркирана кола.

Пит оприличи Мейв на малко момиченце, което се е загубило и броди безпомощно в гората, изоставило всякаква надежда, че някога ще намери пътя за дома. Прииска му се да е в състояние да направи или каже нещо, за да я утеши. Но в Божието море нямаше нищо, което човек можеше да направи. Чувството му за състрадание и пълна неспособност му причиняваха дълбоко огорчение.