Клайв Къслър - Ударна вълна

Той се обърна към Мейв.

— Гледай да поддържаш пътя по най-тъмносинята вода.

— Ще се постарая — отвърна тя храбро.

Грохотът на прииждащите пенести вълни ечеше с постоянен ритъм и скоро те не само видяха, но и чуха съскането на изригващите към небето пръски. Без пряк и ръчен контрол тримата бяха напълно безпомощни; прищевките на неспокойното море ги подмятаха накъдето си искаха. Вълните започнаха да стават все по-големи. При по-внимателно вглеждане ръкавът между скалистите острови можеше да бъде оприличен на коварна клопка, на мълчалива сирена, която ги приканва към измамно убежище. Беше вече късно да отплават към открито море и да заобиколят островите. Бяха поели риска и връщане назад не можеше да има.

Островите и врящият казан на вещиците край отмъстителните им брегове се скриха зад гърбовете на вълните, които минаваха под лодката. Нов порив на вятър ги тласна към една пукнатина в скалата, която им предоставяше единствена възможност за оцеляване.

Колкото повече се приближаваха към островите, толкова по-гневна ставаше водата край тях. Както и Пит, когато изчисли, че гребенът на вълните достига близо десет метра височина, преди да се навие и разкъса. Мейв полагаше усилия да поддържа курса, но в един момент лодката спря да се подчинява на кормилото и стана неуправляема. Те изцяло попаднаха в плен на водовъртежа.

— Дръжте се! — извика Пит.

Той хвърли бърз поглед назад и прецени положението им спрямо вертикалното движение на морето. Знаеше, че вълните достигат най-високата си скорост малко преди да се издигнат до връхната си точка. Те настъпваха една след друга като огромни танкове. Лодката пропадна в бразда, но късметът им не ги напусна, когато вълната се разби веднага щом мина покрай тях; после те се издигнаха като че ли с главоломна скорост на гърба на следващата. Вълните се разкъсваха и пръсваха във всички посоки, след като вятърът грабваше и отнасяше гребените им със себе си. Морският съд отново се озова в бразда, но мигом бе подет от следващата вълна, която се надигна под него на височина осем метра, огъна се и се разби над главите им. Лодката обаче не се обърна напряко на вятъра, нито се изправи по дължина, дори не се преобърна. Задържа се на дъното си и се сгромоляса в браздата с огромен плисък.

Тримата се намираха буквално под стена от хидравлично налягане. Имаха чувството, че лодката е натоварена на неуправляем асансьор, който я спуска под водата. Пълното им потапяне като че ли продължи минути, а всъщност не би могло да трае повече от няколко секунди. Пит задържа очите си отворени и видя мъглявата фигура на Мейв, която изглеждаше като сюрреалистично видение във водна празнота; лицето й бе невероятно спокойно, русата й коса плавно се издигаше и спускаше зад гърба й. Както я наблюдаваше, тя изведнъж стана светла и ясно различима — отново бяха на обляната от слънце повърхност.

Още три-четири вълни ги заляха, вече с по-малка сила, и след това попаднаха в по-спокойни води. Пит изплю солената вода, която бе нагълтал през полуотворената си уста, тръсна няколко пъти глава и от вълнистата му черна коса полетяха на струйки блестящи капки вода.

— Издържахме на най-страшното! — провикна се той радостно. Превзехме канала!

Вълните, които навлизаха в канала, не бяха по-високи от обикновена врата. Учудващото беше, че след изтощителната ярост на разбиващите се вълни, лодката продължаваше да се държи на повърхността, при това цяла. Единствените видими щети бяха нанесени на платното и греблото мачта, които бяха откъснати, но плаваха до нея, все още вързани за въжетата.

Джордино нито за миг не бе престанал да изгребва водата, въпреки че тя бе стигнала до кръста му. Той пръскаше слюнки и бършеше солта от очите си, но продължаваше да изхвърля вода зад борда, без всякаква мисъл за предстоящото.

Корпусът беше вече разцепен на две и едва се държеше събран благодарение на набързо пристегнатите около него найлонови въжета и скобите, свързващи поплавъците. Най-накрая, когато морската вода стигна почти до раменете му, Джордино се призна за победен. Той се огледа наоколо със замаяна глава; дишаше тежко и чувстваше съзнанието си замъглено от изтощение.

— И сега какво? — едва промълви той.

Преди Пит да отговори, Джордино потопи лице във водата и се вгледа в дъното на канала. Видимостта беше изключително голяма и той видя, макар и размазани поради липсата на маска за лице, пясък и скали на десет метра под тях. Пасажи риби с ярки цветове плуваха спокойно наоколо, без да обръщат внимание на странния обект над тях.