Клайв Къслър - Ударна вълна

— Обитателите са оставили доста боклук след себе си — отбеляза Джордино, както бе коленичил и разглеждаше работещия с газ генератор за зареждане на акумулаторите на лодката, които задвижваха електронните навигационни уреди и радиоапарата, разхвърляни наоколо.

— Може би те все още са в колибата — промълви Мейв.

Пит й се усмихна.

— Що не идеш да провериш?

Тя поклати глава.

— Точно аз ли! Влизането в тъмни и тайнствени места е работа на мъже.

Загадъчни същества са това, жените, рече си наум Пит. След всичките опасности, на които бе изложена през миналите няколко седмици, Мейв не смееше да влезе в колибата. Той се наведе и влезе през ниската врата.

След като бяха подлагани дни наред на ярка светлина, на очите на Пит му бяха нужни една-две минути, за да привикнат на тъмнината във вътрешността на колибата. Освен снопа слънчева светлина, който нахлуваше през вратата, светлина се процеждаше вътре единствено от цепнатините между пъновете. Въздухът беше тежък и влажен, напоен с миризмата на плесен и прах, идваща от гниещите пънове.

Нямаше призраци или фантоми, криещи се в ъглите на мрака, но Пит се усети, че е приковал поглед в празните очни орбити на черепа на скелет.

Скелетът лежеше по гръб на тясно легло, взето от платноходката. Пит разпозна тленните останки като мъжки по плътната челна кост. Мъртвият мъж беше почти без зъби — бяха му останали само три. По всичко личеше, че не са му били избити, а са му изпадали.

Дрипави къси панталони покриваха таза, а кокалестите стъпала все още бяха обути в обувки за яхта с гумени подметки. Никъде не се виждаше плът. Мъничките гадинки, изпълзяващи от влагата, бяха оставили само голи кости. Единствената следа от предишния външен вид на мъртвия, беше сноп рижи косми под черепа. Костите на ръцете лежаха кръстосани над гръдния кош и притискаха бордов дневник с кожена подвързия.

След бегъл оглед на вътрешността на колибата ставаше ясно, че обитателят й е поддържал доста задоволително домакинство, като е използвал оборудването на изхвърлената му на брега яхта. Платната на „Дансинг Дороти“ бяха опънати под тавана, за да не пропускат вятъра и дъжда, проникващи през клоните, сплетени в покрива. Върху едно писалище бяха струпани морски карти на Британското адмиралтейство, купчина наръчници по пилотиране с таблици на приливите и отливите, указания за навигаторските светлини и радиосигналите и един морски алманах. На пода до него се виждаше рафт, натъпкан с брошури и книги с технически инструкции за работа с електронните уреди и механичните устройства на лодката. Върху малка дървена масичка до леглото лежеше прецизно изработена махагонова кутия, съдържаща хронометър и секстант. Под масата имаше един ръчен пеленгаторен компас и един курсов компас, свалени от платноходката. Кормилото беше облегнато на крака на малка разтегателна маса за хранене, а на една от ръчките му висеше бинокъл.

Пит се надвеси над скелета, внимателно измъкна бордовия дневник и излезе от колибата.

— Какво откри? — попита го Мейв, изгаряща от любопитство.

— Чакай да позная — каза Джордино. — Грамаден сандък, пълен с пиратски съкровища.

Пит поклати глава.

— Не и при тази обиколка. Открих мъжа, който е бил изхвърлен с „Дансинг Дороти“ на скалите. Така и не е успял да се измъкне от острова.

— Мъртъв ли е? — попита Мейв.

— Отдавна, много преди да си се родила.

Джордино отиде до вратата и надникна в колибата, за да види тленните останки.

— Интересно, как ли се е озовал толкова далеч от утъпкания път.

Пит вдигна бордовия дневник и го отвори.

Мейв хвърли бърз поглед на страниците.

— Можеш ли да разчетеш почерка, след като са минали толкова години?

— Да. Дневникът е добре запазен, а ръката е писала напълно самоуверено. — Пит седна и прегледа набързо няколко страници, после вдигна поглед. — Името му е Родни Йорк и е един от дванайсетте яхтсмени, участвали в състезание по самостоятелна обиколка на света без прекъсване, с начален пункт Портсмут, Англия, спонсорирани от лондонски вестник. Първата награда е била от двайсет хиляди английски лири. Йорк е тръгнал от Портсмут на двайсет и четвърти април 1962 година.

— Трийсет и осем години, откакто е изчезнал горкият човек — рече със сериозен вид Джордино.

— На двайсет и седмия си ден на море, едва успял да подремне няколко часа и „Дансинг Дороти“ се разбила на… — Пит замълча и погледна усмихнат Мейв, — както ги нарича той, „Злините“.