Клайв Къслър - Ударна вълна

Докато Пит бавно придвижваше куката със стръвта към лодката, Джордино, хванал отвертката като кама, вдигна ръка и погледна в дълбоката вода. Акулата се плъзна покрай лодката — гърбът й имаше пепелявосив цвят, който изсветляваше до бял на корема, а гръбната й перка стърчеше над водата като перископ на подводница. Отвертката описа дъга и се заби в твърдата глава на морския бозайник. В ръката на повечето мъже острието никога не е успявало да пробие хрущялния череп на акулата, но Джордино го промуши чак до дръжката.

Пит се наведе през борда, обгърна с ръка акулата под корема, зад хрилете и докато я повдигаше, Джордино й нанесе втори удар. Пит падна назад в лодката, прегърнал дългата метър и половина риба чук като бебе. После я хвана за гръбната перка, обви крака около опашката й и здраво я заклещи.

Кръвожадните челюсти шумно се затвориха, захапвайки само въздух. Мейв се сви от страх зад командния блок и изпищя, когато оголените триъгълни зъби щракнаха само на сантиметри от протегнатите й крака.

Преборвайки се сякаш с алигатор, Джордино се хвърли с цялата си тежест върху мятащия се морски звяр и притисна тялото му в пода на лодката, ожулвайки вътрешността на предмишниците си в грубата му като гласпапир кожа.

Макар и тежко ранена, рибата чук проявяваше невероятна жизненост. Както в един момент ставаше агресивна, така в следващия най-неочаквано се укротяваше. Най-накрая, след цели десет минути безплодно мятане, акулата се предаде и застина неподвижна. Пит и Джордино се изтърколиха настрани от нея и затаиха дъх. Нелеката битка раздразни раните на Пит и той изпитваше чувството, че плува в море от болки.

— Ще трябва ти да я изкормиш — рече задъхан той на Джордино. — Вече нямам никакви сили.

— Почини си — отвърна Джордино; в гласа му се долавяше загриженост и разбиране. — Цяло чудо е, че след боя, който отнесе на яхтата и лашкането от бурята, още не си изпаднал в кома.

Въпреки че Пит бе наточил бойния си сгъваем нож до остротата на бръснач, Джордино пак трябваше да го хване с две ръце и да напрегне с всичка сила мускулите си, за да среже жилавата кожа под корема на акулата. Под напътствията на Мейв като опитна морска зооложка той сръчно изряза черния дроб и направи разрез в стомаха, където откри наскоро погълнати няколко херинги и една златна рибка. След това Мейв му показа как да отдели месото от кожата.

— Трябва първо да изядем черния дроб — препоръча тя, — защото той почти веднага ще почне да се разлага, а освен това е и най-хранителната част на рибата.

— Ами останалото месо? — попита Джордино, потапяйки ножа и ръцете си във водата, за да ги изчисти от слузта. — В тая жега и те няма да изтраят дълго.

— Имаме цял океан сол. Нарежи месото на ленти, навърви го на въже и го закрепи върху ръба на лодката. Докато съхне, ще съберем кристализиралата върху навеса сол и ще натрием с нея парчетата месо, за да ги запазим за по-дълго.

— Като малък хич не обичах черен дроб — каза Джордино и лицето му някак помръкна от спомена. — Май че не съм чак толкова гладен, че да го ям суров.

— Насили се — препоръча му Пит. — Въпросът е да издържим физически, докато можем. Доказахме, че сме в състояние да напълним стомасите си. По-същественият ни проблем е липсата на питейна вода.

С падането на нощта настъпи необичайно спокойствие. Изгря полумесец и увисна над морето, очертавайки сребриста пътека към северния хоризонт. Някъде в обсипаното със звезди небе изписка птица, но те не можаха да я зърнат. Ниските температури, присъщи на южните географски ширини, се усетиха със залеза на слънцето и потиснаха донякъде жаждата им, което отклони мислите им към други неща. Вълните се удряха равномерно в лодката и караха Мейв да си мечтае да прекара по-щастливо време с децата си. Джордино си представи как е седнал на дивана в дома си във Вашингтон, обгърнал е с едната си ръка раменете на хубава жена, а в другата държи студена халба бира „Курс“, вдигнал е крака върху ниската масичка и гледа заедно с гостенката си някакъв стар филм по телевизията.

След като бе лежал почти целия следобед, Пит се чувстваше напълно бодър и освежен, така че беше в състояние да определи посоката на дрейфуването им и да предвиди времето по формата на облаците, по височината и направлението на вълните и по цвета на залеза. След като се здрачи, той огледа звездите и се опита да изчисли приблизителното местоположение на лодката. Още докато бяха затворени с Джордино в отсека за продоволствия след тръгването им от Уелингтън, той бе обърнал внимание, че в продължение на двайсет минути яхтата поддържаше югозападен курс две-четири-нула градуса. Спомни си, че Джон Мърчант бе споменал, че яхтата може да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Той умножи скоростта по времето и получи, че изминатото разстояние е грубо 3 600 километра от момента, в който напуснаха Уелингтън, до момента, в който бяха пуснати да се носят по течението. Това, пресметна той, означаваше, че те се намират някъде в средата на южната част на Тасманово море, между долните брегове на Тасмания и Нова Зеландия.