Клайв Къслър - Ударна вълна

Пит обаче не беше чак такъв оптимист. Той много добре съзнаваше, че силите им, неговите и на Джордино, са на изчерпване. Най-големите им врагове бяха невидимите заплахи от хипотермия и умора. Нещо трябваше да отстъпи — или издръжливостта на двамата, или яростта на бурята. Непрестанните усилия, които полагаха, за да не се удавят, им бяха отнели всичко, което можеха да дадат от себе си. Те водеха битка срещу превъзхождащи ги сили и бяха на крачка от пълното си изтощение. И все пак той отказваше да приеме, че са безсилни. Беше се вкопчил в живота, черпейки сили от намалелите си запаси, и се хващаше здраво някъде, когато следващата вълна ги облееше, съзнавайки, че времето на гибелта им бързо наближаваше.

Но Пит, Мейв и Джордино не загинаха.

Към привечер се усети отслабване на вятъра и скоро след това бурното море започна да се укротява. Те не знаеха, че тайфунът бе променил посоката си и от северозапад ненадейно бе извил на югоизток към Антарктида. Скоростта на вятъра значително намаля от 150 до малко под 60 километра и вълните обуздаха лудостта си, а разстоянието между гребените и браздите се скъси до почти три метра. Дъждът оредя до лек ръмеж, който се превърна в мъгла и надвисна над плоските вълни. Малко преди тъмнината да се спусне отново, над главите им незнайно откъде изникна самотна чайка и изписка, докато правеше кръг над малката лодка, сякаш се изненада, че я вижда все още на повърхността.

След около час небето се изчисти от облаци, а силата на вятъра намаля дотолкова, че трудно би издула платната и на малък ветроход. Бурята като че ли беше лош сън в нощта, който свърши с меката светлина на настъпващия ден. Те бяха спечелили само една битка във война със стихиите. Гневното море и жестоките ветрове не успяха да ги отведат в дълбините. Онова, което вихрушката не можа да унищожи с убийствената си ярост, тя възнагради със снизхождение.

Всичко изглежда толкова мистично, помисли си Мейв. Ако им беше предопределено да умрат, те никога нямаше да издържат на бурята. Сигурно има защо да сме останали живи, твърдо заключи тя в себе си.

Смазани от умора, с изчерпани сили, тримата стояха сгушени в лодката, без да си разменят и дума. Утешени от спокойствието, настъпило след отминалия ураган, те навлязоха в район, където морето проявяваше пълно безразличие към състоянието им и те потънаха в дълбок сън.

До следващата сутрин леки вълни, останали от бурята, продължиха да набраздяват повърхността, докато най-подир морето стана гладко като огледало. Мъглата отдавна се бе разнесла и видимостта бе пълна, чак до най-далечната точка на пустия хоризонт. Сега морето се зае да постигне чрез покаяние онова, което не успя да постигне чрез яростна сила. Тримата бавно се разбудиха от слънцето, което през последните четирийсет и осем часа тъй болезнено им липсваше, а сега пък ги зажули с безмилостния си пек.

Пит направи опит да седне, но по цялото му тяло премина силна болка. Към раните, получени от хората на Джон Мърчант, се бяха добавили и ударите от морската стихия. Той примигна от ослепителното отражение на слънцето във водата и съвсем бавно се надигна до седнало положение. Нямаше какво друго да прави, освен да седи в лодката и да чака. Но какво да чака? Да чака със слаба надежда появата на кораб от хоризонта, плаващ право към тях? Течението ги бе отнесло в мъртва зона, далече от морските пътища, където рядко се мяркаха кораби.

Артър Дорсет много преднамерено бе избрал къде да ги спусне на вода. Ако по някакво небесно чудо те оцелееха от тайфуна, то поне гладът и жаждата щяха да ги уморят. Пит нямаше да допусне да загинат след всичко, което преживяха. Даде си обет за мъст — да остане жив с единствената цел да отмъсти на Артър Дорсет, като го убие. Малцина бяха онези, които заслужаваха повече от него смъртта си. Закле се да пренебрегне установените си правила за етика и морал, ако му се удаде случай да се срещне отново с Дорсет. Не забрави и Будика и Дирдри. Те също щяха да си платят за нечовешкото им отношение към Мейв.

— Колко е спокойно — обади се Мейв и се притисна по-плътно до Пит, който усети, че цялата трепери. — Имам чувството, че бурята продължава да бушува в главата ми.

Пит избърса напластената по клепките си сол, облекчен до известна степен, че вълнението стихна. Той погледна наситеносините й очи, помръкнали от умора и замъглени от дълбокия сън. Забеляза обаче, че докато го гледаха, те бавно започнаха да просветват.