Клайв Къслър - Ударна вълна

Пит и Джордино, които бяха поставили Мейв помежду си и всеки бе обвил закрилнически едната си ръка около тялото й, седяха с изпънати до вътрешните стени на лодката крака за по-голяма опора. Изхвръкнеше ли единият, спасение за него нямаше. Пороят намаляваше видимостта до няколко метра и скоро никой нямаше да може да ги види.

При едно светване на мълния Пит хвърли поглед към Мейв. Тя имаше вид, сякаш беше убедена, че е паднала в ада и трябва да изтърпи мъките на прокълнатите да страдат от морска болест. На Пит му се прииска да я утеши с думи, но тя нямаше да го чуе от рева на вятъра. Той прокле името на Дорсет. Господи, колко ли ужасно се чувства тя при мисълта, че има баща и сестри, които я мразят до такава степен, че открадват децата й, а после се опитват да я убият, защото е добра и мила и отказва да вземе участие в престъпните им действия. Това беше ужасно несправедливо и нечестно. Тя няма да умре, помисли си Пит, поне докато той е жив. Пит сложи ръка върху рамото й и прочувствено го стисна. След това отмести поглед към Джордино.

Изражението на Джордино издаваше твърдост. Видимото му равнодушие сред този ад вдъхна нова увереност в Пит. Каквото има да става, ще стане, се четеше в очите на приятеля му. Човешката издръжливост няма граници. Пит знаеше, че Джордино ще излезе отвъд границите на разбираемото, дори ще умре, но няма да се пусне от лодката, нито да свали ръка от Мейв. Той никога нямаше да отстъпи пред морето.

Почти в същия момент, сякаш двамата мислеха еднакво, Джордино се обърна да види как се справя Пит. Има два вида мъже, рече си той наум. Едните са наясно, че дяволът чака да вземе душите им и това ги плаши до смърт, а другите изпадат в безнадеждност и гледат на дявола като на облекчител на земните им мъки. Пит не спадаше към нито една от тези две групи. Той беше способен да гледа дявола право в очите и да му се изплюе в лицето.

Видът на приятеля на Джордино от трийсет години говореше, че той може да си я кара така завинаги. Джордино отдавна бе престанал да се изумява от силата на духа на Пит и влечението му към бедствени положения. Пит разкриваше същността си там, където имаше гибел и нещастие. Пренебрегвайки напълно яростното блъскане на вълните, той не приличаше на човек, който очаква края и смята, че не е в състояние да се пребори с морската стихия. Погледът му, насочен в завесите от дъжд и пяна, които шибаха лицето му, бе някак странно далечен. По всичко личеше, че мислите му са съсредоточени някъде другаде — той изглеждаше така, сякаш седеше на сухо и високо в апартамента си в хангара. Пит, заключи Джордино за сетен път, откакто бяха заедно на или под морската повърхност, е човек, който се чувства най-добре, когато е в стихията си.

Падна нощ и отмина, нощ на мъчения, които като че ли никога нямаше да свършат. Непрекъснато обливани от водата, тримата бяха вкочанени от студ, който прорязваше плътта им като с хиляди ножове. Първите лъчи на зората им донесоха известно облекчение — поне щяха да виждат как се разбиват вълните, а не само да ги чувстват и да чуват грохота им. След изгрева на слънцето, забулено от гърчещи се облаци, те продължаваха да се борят със сетни сили за живота си. Копнееха да настъпи денят, но той дойде със странна сива светлина, която освети жестокото море като в стар черно-бял филм.

Независимо от яростната вихрушка, въздухът беше горещ и душен и толкова плътно напоен със сол, че едва се вдишваше. Времето течеше, без да има отношение към циферблатите на ръчните им часовници. Старият „Докса“ на Пит и по-новият „Акваленд Про“ на Джордино не пропускаха вода до двеста метра дълбочина и продължаваха да тиктакат, докато малкият часовник на Мейв се бе овлажнил и бе спрял.

Малко след като морето се развилия, Мейв зарови глава в основата на единия поплавък и се помоли да оцелее, за да види отново двете си момченца, помоли се да не умре, без да им е оставила нежни спомени от себе си, а не бегли напомняния, че е изчезнала и потънала в недружелюбно море. Измъчваше я мисълта, че съдбата им е в ръцете на баща й. Отначало тя изпитваше страх, по-силен от всеки друг момент в живота й, страх, наподобяващ усещането, че е затрупана от снежна лавина. После той постепенно започна да се стопява, когато разбра, че ръцете на двамата мъже, обвили гърба и раменете й, никога нямаше да се отпуснат. Имаше чувството, че самоконтролът им е изключителен и че силата им се влива в тялото й. С такива мъже, които я закриляха, в нея се пробуди искрица надежда и слаба, но нарастваща вяра, че може би ще оживее да види и следващата зора.