Клайв Къслър - Ударна вълна

— Който ще бъде къс — намеси се Джордино, сочейки намръщен към северозапад. — Защото, ако правилно са ми преподавали в час по метеорология във вечерното училище, то ние се намираме точно на пътя на това, което по тия места наричат тайфун или циклон — зависи доколко близо сме до Индийския океан.

Само като погледна тъмните облаци и проблясъците на мълниите, последвани от заплашителния грохот на гърмежите, сърцето на Пит се сви. Той огледа морската шир и се заслуша във все по-усилващия се вятър. Синорът между живота и смъртта се бе стеснил до дебелината на хартиен лист. Слънцето вече бе се скрило и морето стана сиво. След броени минути водовъртежът щеше да погълне малката лодка.

Пит не се колеба дълго.

— Първата заповед за деня е да се снабдим с котва. — Той се обърна към Мейв. — Ще ми трябва моето кожено яке, някакво въже и всяко нещо, годно за направата на плаваща котва, която да ни предпази от преобръщане в бурното море.

Без да каже дума, тя изхлузи от гърба си якето и го подаде на Пит, а Джордино затършува в едно малко отделение под седалката. Изнамери една ръждясала кука със закачени за нея две найлонови въжета, едното дълго пет метра, другото — три. Пит просна якето на пода и започна да трупа върху него обувките на тримата, куката, както и някакви стари резервни части за двигател и няколкото ръждясали инструмента, които Джордино бе извадил от отделението под седалката. След това закопча ципа, върза на възел ръкавите през яката и колана на кръста и стегна импровизирания товар с единия край на по-късото найлоново въже. После го хвърли зад борда, изчака го да потъне и привърза здраво другия край на въжето за командното табло с ненужни бутони за липсващия извънбордов двигател.

— Лягайте на пода — нареди Пит, омотавайки другото въже около командния блок. — Предстои ни безумно пътуване. Препашете се с това въже и вържете другия му край за лодката, за да не я изпуснем, ако се прекатурим в морето.

Той хвърли един последен поглед над неопреновите поплавъци към застрашителните вълни, прииждащи от хоризонта, който ту се надигаше, ту пропадаше. Морето беше грозно и в същото време красиво. Една светкавица проряза пурпурночерните облаци и гърмът й се разнесе като удари на хиляди барабани. Грохотът се сипеше безмилостно върху тримата. Духащият с пълна сила вятър, заедно с поройния дъжд, който закриваше небето и превръщаше морето в кипящ бульон от пяна, се стовари върху тях след по-малко от десет минути. Капките, шибани от вятъра, който виеше като хиляди горски духове, се забиваха с такава сила, че бодяха като иглички.

Пръски хвърчаха от гребените на вълните, издигащи се на три метра от браздите. После височината им изведнъж достигна седем метра и те, накъсани и разбъркани, залашкаха лодката ту на една, ту на друга посока. Вятърът забушува още по-силно, а морето зачести застрашителните си яростни атаки срещу безпомощната лодка и клетите й пътници. Лодката се завърташе бясно, когато биваше подхвърляна към гребените на вълните, а след това стремително пропадаше в браздата. Нямаше рязко определена линия между въздуха и водата.

За най-голямо учудване плаващата котва не се откъсна. Тя изпълняваше предназначението си и оказваше съпротивление с тежестта си, като възпираше яростта на морето да преобърне лодката и да изхвърли пътниците й в смъртоносните води, откъдето връщане нямаше. Сивите вълни ги обливаха, мокрейки ги до кости, и пълнеха лодката с кипяща пяна, но пък така задържаха центъра на тежестта по-дълбоко във водата и увеличаваха, макар и малко, стабилността й. Въртеливото движение и рязкото издигане и падане на лодката така усукваше товара от морска вода около телата им; че те се чувстваха като в миксер за плодови сокове.

В известен смисъл малкият размер на лодката се оказа предимство. Неопреновите поплавъци от двете й страни я правеха способна да се задържа на повърхността като коркова тапа. Колкото и силна да беше бурята, издръжливият корпус нямаше да се пръсне на парчета, а ако плаващата котва не се откъснеше, тя нямаше и да се преобърне. Щеше да издържи на бурята, както палмовите дървета се огъваха от силните ветрове, но не се пречупваха. Следващите двайсет и четири минути минаха като двайсет и четири часа и докато тримата упорито не се предаваха, Пит все още не можеше да повярва, че бурята не ги бе надвила. Думите не бяха достатъчни, за да се опише окаяното им състояние.

Несвършващите водни стени се срутваха в лодката и тримата се задавяха и едва си поемаха дъх, докато малкият плавателен съд не бъдеше изхвърлен на гребена на следващата вълна. Нямаше нужда да изгребват водата, изпълнила вътрешността му, напротив — тежестта й ги предпазваше от прекатурване. В един миг те се държаха здраво, за да не полетят зад борда над поплавъците, в следващия — се подготвяха да не изхвърчат във въздуха при поредното бясно пропадане в морската бразда.