Клайв Къслър - Атлантида открита

— Не ми е ясно — рече Роксана — как са издъхнали всички?

— Едни са умрели от глад, други — от замръзване — поясни съпругът й.

— Но те са могли да ловят риба под леда, да прострелват пингвини, както сторихме ние, и да палят части от кораба, за да се топлят.

— Последните думи на капитана казват, че корабът е бил отклонен на юг, далеч от курса. Предполагам, че са били сковани от лед много по-далече от брега, отколкото ние, и капитанът, вярвайки, че накрая ще се освободят и ще заплават свободно, е следвал правилата на мореплаването и е забранил паленето на огън на борда от страх да не възникне пожар, докато е станало прекалено късно.

— Значи те са умрели един по един.

— Да, а после, когато е дошла пролетта и ледовете са се стопили, вместо да бъдат отнесени от течението към Южния Тихи океан като корабокруширал кораб, насрещните ветрове са го изблъскали към брега, където стои заседнал от миналия век.

— Мисля, че сте прав, капитане — отбеляза първият му помощник Бигелоу, приближавайки се към тях. — Съдейки по облеклата на труповете, горките хора не са очаквали, че пътуването ще ги отведе по ледени води. Повечето изглеждат облечени като за тропически климат. Вероятно са тръгнали от Индия за Англия.

— Каква огромна трагедия е било — въздъхна Роксана, — че нищо не е могло да спаси тези злополучни хорица.

— Единствено Господ — смънка под носа си Мендър, — единствено Господ. — Той се обърна към Бигелоу. — Какъв товар са превозвали?

— Не открих злато или сребро, а предимно чай, китайски порцелан в прилежно опаковани дървени сандъци, бали с памук, както и различни предмети от ратан, подправки и камфор. А, да, натъкнах се и на малко складово помещение, заключено с тежки вериги, точно под капитанската каюта.

— Претърсихте ли го? — попита Мендър.

Бигелоу поклати глава.

— Не, сър. Реших, че е редно вие да присъствате. Оставих хората си да разбиват веригите.

— Кой знае, вътре може да има някакво съкровище — подхвърли Роксана, чието лице отново пламна от възбуда.

— Скоро ще разберем — каза Мендър и кимна на първия си помощник. — Господин Бигелоу, покажете ни пътя дотам.

Първият помощник-капитан ги поведе надолу по стълбите към главния кърмов трюм. Складовото помещение се намираше точно срещу едно от осемкилограмовите оръдия, чиято амбразура бе напълно запушена от леда. Двама от моряците на „Паловерде“ разбиваха тежкия катинар на веригите, завинтени за вратата, с ковашки чук и длето, които бяха намерили в обущарската работилница. Накрая избиха бравата и тежката врата се отвори навътре.

Вътрешността беше слабо осветена от малък отвор във фалшборда. Сандъците бяха подредени от край до край между двете странични напречни прегради, но съдържанието им като че ли бе опаковано безразборно. Мендър пристъпи до един голям сандък и лесно повдигна единия край на капака.

— Тези сандъци не са били пълнени внимателно и натоварени на борда от търговци — отбеляза той тихо. — Струва ми се, че нещата в тях са били немарливо опаковани от самия екипаж по време на плаването и лично капитанът ги е турил под ключ.

— Не стой така, съпруже — смъмри го Роксана, изгаряща от любопитство, — ами ги отвори.

Докато моряците стояха навън пред склада, Мендър и Бигелоу започнаха да отварят сандъците. Като че ли никой не чувстваше щипещия студ. И двамата бяха обсебени от предчувствието, че ще открият някакво голямо съкровище от злато и скъпоценни камъни. Когато обаче Мендър вдигна едно от нещата в отворения сандък, надеждите им бързо рухнаха.

— Медна урна — каза той, подавайки я на Роксана, която я вдигна към по-силната светлина в отсека. — Красива изработка. Гръцка или римска, доколкото са ми познанията за античните предмети.

Бигелоу продължи да изважда и да подава през вратата на стоящите навън моряци още артефакти. Повечето предмети представляваха малки медни скулптурки на странни на вид животни с очи от черен опал.

— Колко са красиви — прошепна Роксана, възхитена от изяществото на формите. — Не съм виждала такива в нито една от книгите.

— Наистина изглеждат необикновени — съгласи се Мендър.

— Имат ли някаква стойност? — поинтересува се Бигелоу.

— За колекционер на антики или за музеите, може би — отвърна Мендър. — Но дълбоко се съмнявам, че някой от нас може да забогатее от тях… — Той замълча, докато повдигаше високо човешки череп в естествена големина, чийто черен цвят заблещука в сумрака. — Господи, погледнете това!