Клайв Къслър: Атлантида открита

След шестмесечен студ и почти пълен глад, капитанът и екипажът излязоха от ледовете и се отправиха към дома, като преди това обаче напълниха корабните бурета с близо седем хиляди и петстотин литра китово масло.

Странният обсидианов череп, който Роксана взе от замръзналия „Мадрас“, бе поставен върху полицата на камината в къщата им в Сан Франциско. Воден от дълга си, Мендър писа на настоящите собственици на „Скайлар Крофт трейд къмпъни“ в Ливърпул, които сега работеха под друго име, и изпрати корабния дневник, придружен с данните за местоположението, на което бяха открили кораба на брега на море Белингсхаузен.

Зловещата реликва от миналото остана в ледена изолация. През 1862 година за откриването на „Мадрас“ от Ливърпул потеглила експедиция, състояща се от два кораба, но нито един от плавателните съдове не се завърнал. Предположило се, че са се загубили сред огромната плаваща ледена маса край Антарктида.

Ще минат 144 години, преди „Мадрас“ да бъде открит отново и на палубите му да стъпи човешки крак.

22 март 2001 г.

Пандора, Колорадо

Гледани от височина 2 750 метра над морското равнище, чезнещите звезди на небето в ранното утро блещукаха като лампите в театрален салон. Луната обаче излъчваше особено призрачно сияние и беше оградена от необичаен оранжев ореол. Луис Маркес излезе от малката си сглобяема дървена къща и се спря да погледа този странен феномен, какъвто не бе виждал досега, после продължи през двора към пикапа си „Чеви Шайен“ 4х4 от 1973 година.

Облечен в работните си дрехи, той се измъкна тихомълком от къщата, за да не събуди жена си и двете си дъщери. Жена му Лиза с охота щеше да стане, за да му приготви закуска и сандвич за обяд, но той бе успял да я убеди, че четири часа сутринта е прекалено рано за всеки нормален човек да броди в тъмното.

Маркес и семейството му живееха скромно. Той бе ремонтирал със собствените си ръце къщичката, строена през 1882 година. Децата му ходеха на училище в близкия град Телърайд, а онова, което двамата с жена му не успееха да купят в процъфтяващия като зимен курорт град, те си го набавяха от по-голямата фермерска община Монтроуз, намираща се на стотина километра на север, откъдето пазаруваха веднъж в месеца.

Както винаги, докато пиеше бавно кафето си, погледът му не преставаше да пробягва върху вече напълно изоставения град. Под призрачната светлина на луната малкото останали постройки наподобяваха надгробни камъни в гробище.

След откриването на златоносна скала през 1874 към долината Сан Мигел започнали да прииждат рудокопачи, които построили селище и го нарекли Пандора — на името на красивата девойка и нейната кутия, пълна със загадъчни духове от гръцката легенда. Заинтересовани банкери от Бостън закупили минните участъци, финансирали минната операция и изградили голяма обогатителна фабрика за благородни метали само на три километра от по-известния миньорски град Телърайд.

Те нарекли рудника „Рай“ и скоро Пандора се превърнала в малко градче с двеста жители и собствена пощенска станция. Бели огради се издигали около старателно боядисаните къщи с окосени зелени морави и въпреки че Пандора била разположена в каньон само с един път за влизане и излизане, селището не било изолирано. Пътят за Телърайд се поддържал добре, а южната железопътна линия „Рио Гранде“ имала разклонение до Пандора, по което се превозвали пътници и продоволствия за рудниците, а обработената руда — през вододела в Скалистите планини до Денвър.

Някои хора се кълнели, че рудникът е прокълнат. Човешката цена за изкопаването на злато на стойност петдесет милиона долара в продължение на четирийсет години била много висока. Общо двайсет и осем рудокопачи загинали във влажните и опасни шахти — от тях четиринайсет само при една злополука — а близо сто души били осакатени завинаги след странни произшествия и свличания на скали.

Още докато били живи, първите заселници на Телърайд твърдели, че чували стоновете на призрака на един от мъртвите рудокопачи из празните шахти, с обща дължина от шестнайсет километра, прорязващи стръмните, злокобни сиви скали, издигащи се на 4 000 метра към ленивото синьо небе над Колорадо.

До 1931 година всичкото злато, което могло да се извлече от рудата с помощта на химикали, било изчерпано. Рудникът „Рай“ бил затворен. През следващите шейсет и пет години той се превърнал в спомен и в бавно зарастващ белег върху красивата местност. Едва през 1996 година празните шахти и тунели чули отново стъпки на ботуши и удари на кирки.