Клайв Къслър - Атлантида открита

Тя не подозираше, че ще попадне в замръзнал кошмар.

Пред вратата на капитанската каюта, свито на кълбо върху изтривалката, лежеше куче немска овчарка. На Роксана й се стори, че то спи дълбоко. Но Мендър го побутна с върха на ботуша си и лекият тъп звук им подсказа, че животното е замръзнало.

— Твърдо е като камък — отбеляза Мендър.

— Горкото — прошепна тъжно Роксана.

Мендър кимна към затворената врата.

— Това е капитанската кабина. Тръпки ме побиват при мисълта какво може да заварим вътре.

— Вероятно нищо — вметна нервно един от моряците. — Сигурно всички са побягнали от кораба и са поели на север по крайбрежието.

Роксана поклати глава.

— Не вярвам някой да остави такова красиво животно да умре само̀ на борда.

Мъжете отвориха с усилие вратата на кабината и се озоваха сред ужасяваща гледка. На един стол седеше жена, облечена с дрехи от края на 1770-те години; тъмните й очи бяха отворени и гледаха с тъга към малко дете в кошче. Явно беше замръзнала, потънала в дълбока скръб от загубата на малкото си момиченце. В скута й лежеше Библия, отворена на Псалмите.

Трагичната гледка вцепени Роксана и моряците от „Паловерде“. Ентусиазмът й да проучи неизвестното изведнъж се изпари и сърцето й се сви. Тя стоеше смълчана редом до другите; дъхът им замъгляваше наподобяващата крипта каюта.

Мендър се обърна и отвори вратата, водеща към съседното помещение. Там завари капитана на кораба, за когото правилно предположи, че е съпругът на мъртвата жена. Мъжът седеше приведен на стол зад писалище. Рижата му коса бе покрита с лед, лицето му бе мъртвешко бяло. В едната си ръка продължаваше да стиска паче перо за писане. Пред него върху писалището лежеше лист хартия. Мендър избърса ледения пласт и зачете текста:

26 август 1779 г.

Вече пети месец сме заклещени в това прокълнато място, откакто бурята ни отклони далече от курса ни на юг. Храната свърши. От десет дни никой не е слагал залък в уста. Повечето от моряците и пътниците са мъртви. Малката ми дъщеря почина вчера, а клетата ми съпруга — само преди час. Който открие труповете ни, моля, нека уведоми директорите на „Скайлар Крофт трейдинг къмпъни“ в Ливърпул за съдбата ни. Всичко върви към своя край. Скоро и аз ще последвам любимите ми съпруга и дъщеря.

Лий Хънт,

капитан на „Мадрас“

Подвързаният с кожа корабен дневник на „Мадрас“ лежеше върху писалището до едната ръка на капитан Хънт. Мендър внимателно го изтръгна от леда, който бе залепил задната корица към дървения плот, и го пъхна във вътрешния джоб на шубата си. После излезе от каютата и затвори вратата.

— Какво откри? — попита го Роксана.

— Трупът на капитана.

— Всичко е толкова ужасно.

— Мисля, че ни предстои да видим и по-лошо.

Думите му се оказаха пророчески. Те се разделиха и започнаха да надничат от кабина в кабина. Най-луксозните пътнически кабини се намираха в кърмата на кораба — широко пространство с прозорци, под най-горната задна палуба, разделено от напречни прегради с различни големини. Пътниците е трябвало сами да обзавеждат кабините си с кушетки, легла и столове и да ги завързват здраво в случай на лошо време. Заможните пътници често са носили със себе си и лични вещи като писалища, етажерки за книги и музикални инструменти, включващи пиана и арфи. Тук моряците се натъкнаха на близо трийсет трупа в различни смъртни пози. Някои бяха умрели седнали изправено, други лежаха в леглата си, трети бяха проснати на палубата. Всички изглеждаха като кротко заспали.

Роксана се притесни от онези, чиито очи бяха отворени. Чисто белите им лица сякаш подсилваха цвета на ирисите им. Сърцето й се сви, когато един от моряците на „Паловерде“ се пресегна и докосна косата на една от жените. Замръзналите косми издадоха странен звук, когато се пречупиха в ръката на мъжа.

Голямата кабина на палубата под по-елегантните кърмови кабини приличаше на морга след чума. Мендър забеляза, че повечето от мъртвите мъже бяха английски офицери във военни униформи. По-напред се намираше третокласната кабина, която също беше пълна с трупове, замръзнали в койките, увесени над корабните хранителни припаси и багажа в третокласния отсек.

Всеки на борда на „Мадрас“ беше умрял тихо и кротко. Не се забелязваха признаци на хаос и паника. Нямаше нищо разхвърляно. Всички предмети и стоки бяха прилежно подредени. Но според последното писмо от капитан Хънт, времето като че ли е било спряло и всички са издъхнали спокойно. Онова, което Роксана и Мендър видяха, не беше уродливо или плашещо, а просто огромно нещастие. Тези хора бяха мъртви от седемдесет и девет години и бяха забравени от света. Дори онези, които са се чудили и скърбели за изчезването им, също бяха мъртви отдавна.