Клайв Къслър - Възкръсналите

— Само ще надникна от вратата.

Пит се отпусна на стола и довърши спагетите си. Отпиваше последната си глътка вино, когато по интеркома се разнесе гласът на Лорън.

— Дърк, налага се да слезеш тук.

Направи му впечатление особената нотка, прозвучала в гласа й; като че ли тя не се решаваше да каже нещо повече. Той се спусна по витата стълба и покрай колекцията си от коли стигна до входната врата на хангара. Лорън стоеше зад открехнатата врата и приказваше с младата двойка.

Двамата изглеждаха на по двайсет и две-три години. Младежът се набиваше в очи. Имаше черна къдрава коса и беше по-висок от Пит с цели два и половина сантиметра. В телосложение и тегло двамата много си приличаха. Очите му също бяха хипнотично матовозелени. Пит отмести поглед към Лорън, която стоеше и гледаше като омагьосана младата двойка, а после се вгледа в лицето на младежа и се напрегна. Изпита чувството, че гледа във вълшебно огледало, което отразява него с двайсет и пет години по-млад.

После се насили да прехвърли вниманието си към момичето и през тялото му премина някаква странна тръпка, ударите на сърцето му се ускориха. Тя беше много красива, висока, с дълга, пламтяща червена коса. Гледаше Пит с перленосиви очи. Спомени нахлуха в съзнанието му и той трябваше да се хване за вратата, за да не се подкосят коленете му.

— Господин Пит — заговори младежът с дълбок глас. Това прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Аз съм.

Лорън потрепери, когато младият човек разтегна устни в същата усмивка, която толкова често бе виждала по устните на Пит.

— Сестра ми и аз чакахме дълго време, за да се срещнем с вас. По-точно — цели двайсет и три години.

— И сега, като ме срещнахте, с какво мога да съм ви полезен? — попита Пит така, сякаш отговорът щеше да го уплаши.

— Мама беше права. Ние наистина много си приличаме.

— Майка ви?

— Името й е Самър Моран. Дядо ни беше Фредерик Моран.

Пит изпита чувството, че менгеме стисна сърцето му. Той едва изрече:

— Тя и баща й загинаха при подводно земетресение край Хаваите преди много години.

Младежът поклати глава.

— Мама се спасила, но със сериозни увреждания. Краката и гърбът й били смазани, а лицето й — обезформено. Тя не проходи повече и беше прикована на легло до края на живота си.

— Не, не мога, не вярвам. — Думите му излязоха като през завеса. — Аз я загубих в морето, когато тя се гмурна отново под водата, за да търси баща си.

— Повярвайте ми, господине — намеси се девойката, — това е самата истина. Тя се наранила лошо от подводно скално срутване, но била спасена от хора на дядо, които я извели на повърхността, където скоро всички били качени в рибарска лодка от острова. Мама била закарана веднага в болница в Хонолулу, където близо месец животът й висял на косъм. През повечето време била в безсъзнание и не могла да каже на лекарите и сестрите коя е. Най-накрая, след повече от година, когато се възстановила дотолкова, че да бъде изписана, тя се върнала при семейството си на остров Канай, където живя до смъртта си. За щастие дядо й оставил значително наследство и тя можа да си позволи персонал от жени за водене на домакинството и медицински сестри, които се грижеха чудесно за нея.

— Били ли сте вече родени, преди тя да пострада? — попита Лорън, загръщайки се плътно със сакото от смокинга.

Момичето поклати глава.

— Тя ни родила в болницата след девет месеца без една седмица.

— Значи сте близнаци? — ахна Лорън, удивена от разликата във външния вид между двамата.

Младата жена се усмихна.

— Да, но не еднояйчни. Не е необичайно за близнаци като нас да не си приличат. Брат ми прилича повече на баща ми, а аз — на майка ми.

— Тя никога ли не се опита да се свърже с мене? — попита с болка в душата Пит.

— Беше сигурна, че ако бяхте узнали, щяхте веднага да идете при нея. А тя не искаше да видите натрошеното й тяло и обезобразеното й лице. Искаше да я запомните такава, каквато е била преди.

Дълбока вина и огромен смут изпълни Пит.

— Боже, ако бях знаел! — Спомените за Хаваите нахлуха в него с пълна сила. Самър беше поразително прелестна жена и все още се явяваше в сънищата му.

— Вината не е твоя — каза Лорън и стисна ръката му. — Тя е чувствала, че има основателна причина да пази тайната.

— Ако е все още жива, къде е сега? — попита Пит. — Искам да знам.

— Мама почина миналия месец — отговори младият мъж. — Здравето й беше силно разклатено към края на дните й. Погребана е на един хълм с изглед към океана. Тя си наложи да живее, докато сестра ми и аз завършим образованието си. Едва тогава ни разказа за вас. Последното й желание беше да ви открием.