Клайв Къслър - Възкръсналите

Пърлмутър загуби ентусиазма си и тъкмо се пресегна да вземе отново бутилката с порто, по лицето му се изписа израз на просветление.

— Сетих се нещо — възкликна той и надигна с пъргавина огромното си туловище. После изчезна за няколко минути в коридора. Когато се появи отново, в ръката си държеше книга. — Това е копие на протокола от разпита, свързан с американската военна фрегата „Кирсардж“.

— Корабът, потопил прославения конфедеративен рейдер „Алабама“?

— Същият. Бях забравил за странните обстоятелства, при които заседнал върху подводните скали Ронкадор край Венецуела през 1894 година.

— Странни ли?

— Да. Според капитана й Лий Хънт той бил нападнат от подводен съд, който приличал на кит. Тръгнал да го преследва, но подводният съд се потопил под водата, после обаче пак се издигнал над повърхността и нанесъл таранен удар на „Кирсардж“, като му направил голяма дупка в корпуса. Фрегатата едва успяла да стигне до Ронкадор, където заседнала. Екипажът лагерувал върху скалите, докато не бил спасен.

— Май добрият капитан не се е отделил от шкафчето с бутилки ром — пошегува се Пит.

— Напротив, говорел напълно сериозно — възрази Пърлмутър, — и което е най-важното, целият екипаж потвърдил думите му. Разказът на всеки, станал свидетел на драмата, не се различавал от този на останалите. Всички описали огромно стоманено чудовище, което било непробиваемо от поредицата артилерийски снаряди, изстреляни от „Кирсардж“ в него. Те просто отскачали. Свидетелите споменали също за някаква кула във формата на пирамида на гърба му, която имала отвори за наблюдение. Капитан Хънт се кълне, че видял лице, което го гледало през един от отворите, лице на мъж с брада.

— Казали ли са размерите на чудовището?

— Всички били единодушни, че то имало формата на пура с конични краища. Според тях дължината му достигала някъде между трийсет и деветдесет метра, а широчината — от шест до дванайсет метра.

— Вероятно някъде по средата на тези размери — вметна замислен Пит. — Да речем малко над шейсет метра дължина и седем метра широчина. Не е точно подводен съд, на който да се е гледало лекомислено през 1894 година.

— Като си мисля сега, „Кирсардж“ не е единственият плавателен съд, за който е съобщено, че е бил потопен от подводно чудовище.

— Китобойният кораб „Есекс“ е бил ударен и потопен от кит — подсказа му Пит.

— Но истински кит — уточни Пърлмутър със сериозно лице. — А аз говоря за друг американски военен кораб, „Ейбрахам Линкълн“. Според съобщенията той бил блъснат от подводен съд, който отнесъл кормилото му.

— Кога е станало?

— През 1866 година.

— Двайсет и осем години по-рано.

Пърлмутър съзерцаваше бутилката с порто, две трети от която вече бе изпита.

— По онова време много кораби са изчезвали при загадъчни обстоятелства. Повечето са били на английския военен флот.

Пит остави чашата си на масата, но отказа да пие повече.

— Не мога да повярвам, че свръхестествени плавателни съдове, изпреварили с десетилетия своето време, са били строени от частни лица.

— „Хънли“ е била построена от частни лица, финансирали лично проекта — поясни Пърлмутър. — Всъщност тя е била третата подводна лодка, строена от Хорас Хънли и неговите инженери. И всяка следваща е била по-усъвършенствана от предишната.

— Истинско напрежение е да си мисли човек, че загадъчното чудовище не е било проектирано и конструирано от индустриална страна — отбеляза Пит, все още скептично настроен.

— Кой го казва? — сви равнодушно рамене Пърлмутър. — Може би Жул Верн е чул за такъв плавателен съд и е създал „Наутилус“ на капитан Немо покрай това.

— Странно е, че такъв съд, ако наистина е съществувал, може да кръстосва света в продължение на трийсет години, без да бъде виждан често или някой от екипажа му да дезертира на брега и да разкаже за него. И ако той плава, за да тарани и потопява кораби, как тъй няма поне един оцелял, който да съобщи за инцидентите?

— Не мога да кажа — отвърна бавно Пърлмутър. — Знам само онова, което съм намирал в писаната морска история. Което не значи, че няма още съобщения, събрани от изследователи, в архивите, пръснати по света.

— Ами Верн? — попита Пит. — Трябва да има музей, къща или роднини, които да са събирали неговите книжа, изследователски записки и писма.

— Има. Изследователи на Верн съществуват навсякъде. Но доктор Пол Ереу, президент на „Обществото на Жул Верн“ в Амиен, Франция, където Верн живял от 1872 до смъртта си през 1905 година, се смята за най-запознатият човек с живота на писателя.