Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Маргрейв се намръщи.

— В досието на семейство Януш не се споменава нищо за никакъв чичо.

— Не бих се тревожил особено за него. Когато уведомих руснаците, че екипът ни не идва, попитаха какво да правим с Януш. Казах им да я убият, както и стареца, ако се натъкнат на него. Предполагам, че ще го сторят.

— Доста работа си свършил – кимна Маргрейв.

— Не обичам недовършени неща, като например онзи от НАМПД, Кърт Остин. Мисля, че трябва да го премахнем.

— Мислех, че ще го наблюдаваме, докато не разберем дали е опасен.

— Когато се появи на сцената, прегледах досието му. Морски инженер и експерт по потънали съдове, участвал е във високоспециализирани мисии. На всичкото отгоре е видял устройството на лодката на Барет. Може да ни причини доста беди.

— Казваш, че този човек може да потопи целия проект?

— Не и ако е мъртъв. Както е казал Сталин: „Няма човек, няма проблем.“ Дойл вече правеше планове да се отърве от него, но за жалост Остин ненадейно е поел нанякъде.

— И какво ще правим?

— Ще държим дома му под наблюдение. Когато се върне, ще решим проблема. Междувременно направи всичко възможно да ускориш техническата страна на нещата.

— Тогава по-добре да тръгвам – надигна се Маргрейв.

Гант изпрати госта си до колата му. Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разбраха да поддържат връзка. Гант се обърна и пое към къщата. Точно пред входа го настигна конярят му.

— Как е новият кон? – попита Гант.

— Окуцял е, сър.

— Застреляй го – нареди Гант и се прибра в къщата.

Кухините и коридорите на подземния комплекс бяха като пейзаж от сюрреалистичен сън. Минерални обра­зувания в мекооранжево и жълто висяха по стените, а от тавана се спускаха сталактити – някои големи кол­кото молив, а други колкото огромни дървета.

Призрачната красота на пещерния свят обаче не впечатляваше Шрьодер. Цицината на челото му пул­сираше силно, а ходенето по неравния терен само уве­личаваше болките в глезена. Докато с мъка изкачваше един наклон с естествени стъпала, вдълбани в него, му зави свят.

Погледът му се премрежи, загуби равновесие и му призля. По челото му изби пот въпреки хладния Шрьодер спря и притисна глава в скалната стена. Студеният камък успокои болката като торбичка с лед.

Карла бе точно зад него, видя го да залита и внимателно го подхвана.

— Добре ли си?

— Ударих си главата при входа, сигурно имам леко сътресение на мозъка. Поне няма да мисля за подутия си глезен.

— Искаш ли да поспрем.

Шрьодер забеляза една ниска издатина и приседна с гръб към стената. Затвори очи. Сякаш бе остарял с още двайсет години. Влагата мъчеше ставите му и затрудняваше дишането му. Глезенът му беше така подут, че плътта се впиваше болезнено в обувката.

За пръв път в живота си Шрьодер се чувстваше като старец, какъвто всъщност си беше. Погледна изпод вежди към Карла, седнала до него, и внезапно го обзе страхопочитание към живота. Бебето, което бе държал непохватно в ръце, се беше превърнало в тази прекрасна, интелигентна млада жена. Усети как в сърцето му приплъзва мъка, че така и не си позволи да създаде семейство. Но пък Карла беше неговото семейство. Дори без обета, който даде на дядо й, би сторил всичко, за да я предпази.

Почивката им обаче беше кратка. Отзад се дочуха приглушени гласове. Шрьодер рязко се изправи и прошепна на Карла да изключи фенерчето. И двамата застинаха в мрака и се заослушваха. Заради отраженията в многобройните чупки на пещерния комплекс, гласовете приличаха на боботене на тролове. Когато гласовете наближиха, се разделиха и се чуха ясно. Бяха мъжки гласове, които говореха на руски.

Шрьодер се надяваше да не им се налага да се крият още дълбоко под планината. Тревожеше се как ще намерят обратния път. Но очевидно бе подценил решителността на Гриша и бандата му главорези.

Опита се да забрави за болния крак и отново тръгна. Тунелът слизаше надолу полегато около стотина метра, след това се изравняваше.

Шрьодер се чувстваше все по-зле. Наложи му се няколко пъти да се подпира на стената, за да не падне. С това негово бавно придвижване рискуваха да изгубят надпреварата с преследвачите си.

Карла първа забеляза пукнатината в стената. Шрьодер толкова много искаше да увеличи разстоянието между тях и руснаците, че не бе забелязал цепнатината във варовика – тесен отвор не повече от стъпка широк и метър и половина висок.

Първият порив на Шрьодер бе да продължат. Дупката можеше да се окаже смъртоносен капан. Провря глава и установи, че след няколко крачки тунелът се разширява. Каза на Карла да почака и продължи още петдесетина стъпки по тунела, по който бяха вървели досега. След това остави фенерчето на пода, сякаш го беше изпуснал и побърза да се върне при Карла.