Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Пещерата лъкатушеше ту наляво, ту надясно, но все надолу. Понякога таванът им позволяваше да вървят прави. На други места бе висок едва метър и половина и трябваше да се навеждат. Шрьодер с радост устано­ви, че тунелът, по които се движеха няма разклонения и така нямаше и опасност да се загубят.

След около час тунелът се разшири. В тъмното не можеха да преценят колко голямо е разширението затова започнаха да го обхождат.

Влагата по стените отразяваше лъчите на фенерчето им и скоро разбраха, че пещерната зала е с размерите на фоайе на голям хотел, а подът е почти хоризонтален. В другия край имаше един-единствен отвора голям колкото гаражна врата.

Огледаха внимателно залата. И двамата не можеха да скрият удивлението си от размерите й и от причудливите скални форми. Докато Шрьодер обмисляше дали да не направи засада тук, тъй като залата с всичките си скришни местенца по стените изглеждаше като идеалното място, Карла се насочи към другия изход. Стигна до него, освети прохода с фенерчето си и пристъпи напред.

— Чичо Карл! – проехтя гласът й.

Шрьодер бързо тръгна към нея и я завари коленичила на пода. Лъчът на фенерчето осветяваше някаква кафеникава растителност.

— Какво е това? – попита той.

Тя не отвърна веднага.

— Приличат ми на слонски изпражнения – отговори тя след малко.

Шрьодер избухна в смях.

— Може би оттук е минал цирк, как мислиш?

Карла се изправи и докосна откритието си с върха на ботуша. Откъм купчинката се разнесе мускусна, наситена с аромат на трева миризма.

— Мисля, че трябва да седна – промърмори тя.

Шрьодер се огледа и видя една скална издатина.

Двамата с Карла се настаниха на нея. Тогава тя му разказа за бебето-мамут, което учените бяха открили недалеч от входа на пещерата.

— Не можех да разбера как се е запазило толкова добре. Никой никога не е откривал подобен екземпляр. Сякаш бе умряло преди дни или седмици.

— Нима намекваш, че в тези пещери живеят мамути?

— Не, разбира се, че не! – засмя се тя. – Би било невъзможно. Може би някога, а и изпражненията са много стари. Нека ти разкажа една история. През 1918 г. някакъв руски ловец пътувал през сибирската тайга, когато видял в снега огромни следи. Дни наред следвал дирята. Създанието, освен следите, оставяло и купчини изпражнения и изпотрошени клони. По-късно ловецът описал два огромни слона с кестенява козина и огромни бивни.

— Може би е ловджийска небивалица, искал е да впечатли другарите си?

— Може би. Но при ескимосите и северноамериканските индианци се срещат легенди за подобни същества. През 1993 г. скелетите на мамути-джуджета били открити на остров Врангел, недалеч от тук. Костите им са отпреди седем и три хиляди и седемстотин години, което означава, че мамутите са бродили и много след палеолита, по времето, когато са строени Стоунхендж и пирамидите.

—Искаш да научиш още неща за мамутите тук, нали? – позасмя се Шрьодер.

— Не бих пропуснала такава възможност. Не можем просто да седим и да въртим палци, нали? Може да открием някой добре запазен екземпляр.

— Опитваме се да отблъснем банда отчаяни главорези, не бих казал, че въртим палци. Но желанието ти не ме изненадва. Когато беше малка, ти прочетох „Алиса в страната на чудесата“. Не след дълго те открих в двора, опитваше се да си натикаш главата в една заешка дупка. Искаше ти се да имаш онова шише с течността, която да те смали също като Алиса.

— Ти си бил виновен, че си ми чел такива истории.

— Е, изглежда нямаме избор – предаде се Шрьодер, вдигна торбата си и закуцука към прохода. – Навътре в заешката дупка.

Кестенявият жребец галопираше през зелените тре­ви на Вирджиния, сякаш беше на последната отсечка от надпреварата в Кентъки. Джордан Гант, приведен на седлото като твърде едър жокей, шибаше хълбоците на коня с нагайка. Животното тичаше с всички сили – въртеше очи, цялото му тяло лъщеше от пот, а езикът му се подаваше от устата. Гант обаче нямаше милост. Не толкова от жестокост, това предполагаше наличието на емоции, колкото от нехайство. Същото нехайство, с което се отнасяше към всичко свое.

Гант прекоси няколко пасбища и ливади, мина покрай една алея за коли, оградена с тополи и се озова пред обширно имение. Насочи жребеца право към конюшните край къщата и накрая позволи на изнемощялото животно да позабави темпото. Спряха точно пред вратата на една от конюшните. Гант скочи с лекота от седлото, взе от чакащия го коняр една кърпа и небрежно му подхвърли юздите. Момчето бавно поведе куцукащия кон.