Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Боя се, че са мъртви.

— Но… Но защо?

— Нападателите не са искали свидетели.

— На какво?

— На твоето убийство. Или на похищение ти. Не съм сигурен какво са намислили, но със сигурност не е ху­баво.

— Няма логика. Пристигнах преди два дни. Никой не ме познава. Изучавам кости, като всички останали. Защо ще ме убиват?

Шрьодер завъртя леко глава и се ослуша. Изключи фенерчето и рече равно и спокойно:

— Мислят, че дядо ти е криел много важна тайна и че я е предал на теб, и искат да се уверят, че никой друг няма да я научи.

— Дядо ли?! – Карла почти се засмя, въпреки болката в гърлото си. – Абсурд! Никакви тайни не ми е казвал.

— Това няма значение, важното е, че те мислят, че ти е казал.

— Тогава аз съм виновна за смъртта на учените.

— Не ти, а ония с оръжията са виновни – после пъхна фенерчето в ръката й, за да й вдъхне поне малко чувство за сигурност. Тя освети стените и тавана.

— Къде сме?

— В една пещера. Донесох те тук. По чиста случайност успях да се измъкна от пролома и веднага след това попаднах на естествена каменна стена. Беше разцепена на много места. Реших, че можем да се скрием в някоя пукнатина. Установих, че една от пукнатините се разширява. Насякох клони от храсталаците наоколо и скрих входа на пещерата.

Тя стисна дланта му.

— Благодаря ти, чичо Карл! Ти си моят ангел-пазител!

— Обещах на дядо ти да се грижа за теб.

Карла се сети кога за пръв път видя Шрьодер. Беше малка и живееше при дядо си след смъртта на родителите си. И тогава един ден Шрьодер дойде, помъкнал камара подаръци. Стори й се висок и силен като великан. Въпреки силата, която излъчваше, обаче беше свенлив. Веднага усети грижовността му и бързо се сприятелиха.

За последен път го видя на погребението на дядо си. Но и след това той никога не забравяше рождените й дни и всяка година, докато завърши университета, й изпраща картичка, придружена с чек. Не знаеше подробности за връзката на Шрьодер със семейството й, но знаеше, че дядо й е убедил родителите й да я кръстят на загадъчния чичо.

— Нямам представа как ме откри чак тук.

— Не беше трудно. От университета ми казаха къде си. Трудното беше да дойда тук. Наех едно малко рибарско корабче, за да ме доведе. Не ви открих в лагера и тръгнах по дирите ви. Когато следващия път отиваш на експедиция, може ли да е по-близо до дома? Стар съм вече за тези неща – Шрьодер наостри уши. – Тихо!

Двамата се притаиха в мрака. Откъм входа на пещерата се чуха приглушени гласове, а по скалите и чакъла застъргаха ботуши. Мракът се разсея, явно някой отмести храстите.

— Ей, ти там! – обади се глас на руски.

Шрьодер стисна ръката на Карла, за да не продумва.

Нямаше нужда да го прави, тя бе почти парализирана от страх.

— Знаем, че си там. Видяхме, че храстите са скършени. Не е учтиво да мълчиш, когато някой ти говори.

Шрьодер пропълзя метър напред, за да вижда входа.

— Не е учтиво и да убиваш невинни.

— Ти уби човека ми, а и той беше невинен.

— Човекът ти беше идиот и си го заслужи.

Чу се пресипнал смях.

— Юначага! Казвам се Гриша. Ти кой си, да те вземат дяволите?

— Най-ужасният ти кошмар.

- Това май съм го чувал по американските филми. Ти си старчок. За какво ти е момичето? Хайде да се разберем. Ако ни дадеш момичето, ще те пуснем.

— И аз съм чувал това по филмите – отвърна Шрьодер. – Хайде да поговорим още. Кажи ми защо искате да я убиете.

— Не щем. Много пари ще спечелим от нея.

— Значи няма да я нараните?

— Не, не! По-ценна ни е като заложник.

Шрьодер направи пауза, все едно наистина обмисляше казаното.

— И аз имам много пари. Мога да ви ги дам веднага, без да чакате. Как ви звучи един милион американски долара?

Мъжете отвън си зашепнаха, а после се чу гласът на първия:

— Хората ми казват, че са съгласни, но първо искат да видят парите.

— Добре. Приближете се и ще ви ги подхвърля.

Карла разбра само част от разговора. Шрьодер й прошепна да отиде по-навътре в пещерата и да запуши ушите си.

После бръкна в торбата си и извади нещо, подобно на малък метален ананас. Знаеше, че предложението му ще привлече похитителите като чакали и с малко късмет можеше да се отърве от всички тях наведнъж. Изправи се. Отново го прониза болката в десния крак. Тичането и катеренето с млада жена на гръб бе влошило контузията му.

Насочи се към изхода. Силуетите приближаваха. Отлично! Пещерата правеше лека чупка, тъй че трябваше да се прицели много внимателно и да подбере точния момент.