Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Повече ме вълнува момичето-скаут – намигна Дзавала и отиде при младата рускиня.

Остин погледна въпросително Петров.

— Знам, че искаш да действаме фино – рече Петров – и съм напълно съгласен с теб. Но трябва и да имаме нещо в резерва. Виж, само шестима са, не са цяла армия.

–Носят повече огнева мощ от всички войници в битката при Гетисбърг, взети заедно – не се сдържа Остин.

— Тази огнева мощ може да ни потрябва. Ела в каютата ми, за да обсъдим ситуацията.

Петров го заведе в спретнатата си самостоятелна кабина и взе един голям плик от койката си. Извади няколко снимки и ги подаде на Остин. Кърт ги огледа внимателно на светлината от прозорчето. На снимките се виждаше издължен сивкав остров. Беше сниман от различни ъгли, а по средата му имаше планина с формата на поничка.

— Остров Айвъри?

— Снимките са от сателит. Правени са през последните няколко дни – Петров извади малка лупа от джоба си и посочи към една вдлъбнатина в южния край на острова. – Това е естествено пристанище, използва го ледоразбивачът, който води хора дотам и ги взима, и им носи и провизии. Този кораб е свалил Карла Януш на острови преди два дни, когато тя се е присъединила към една експедиция, която вече е била на острова.

— Каква по-точно?

— Научнофантастична. Някакви луди руснаци и японци искат да открият ДНК от вълнист мамут и да го клонират. А тук, от другата страна на острова ледът е ерозирал и има естествени заливчета.

Остин забеляза издължен силует в едно от тях.

— Лодка?

— Чиято и да е, собственикът не иска да го видят, иначе биха акостирали в основното пристанище. Мисля, че похитителите са пристигнали.

— За колко време можем да стигнем там?

— След около десет часа. Тази лодка развива четиринайсет възела, но разстоянията са огромни, а и ледът може да ни забави.

— Нямаме толкова време.

- Така е, затова имаме план за спешни ситуации – Петров погледна часовника си. – След четиридесет и пет минути от сушата ще пристигне хидроплан. Когато презареди, ще ви откара до ледоразбивача „Котелни“, между остров Врангел и полярните ледове. Три часа по въздух. Ледоразбивачът ще ви остави на острова.

— Ами ти и приятелите ти?

— Тръгваме веднага след вас и ако имаме късмет, ще пристигнем утре.

Остин стисна ръката на Петров.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Иване!

— Би трябвало аз да ти благодаря. Вчера гниех в московски офис. Днес търча да спасявам девица в беда.

— Може да ми е трудно да откопча Дзавала – намигна му Остин.

Опасенията му се оказаха неоснователни. Когато влезе в главната каюта, видя Дзавала да си говори с мъжете. Вероника и Димитри бяха в другия ъгъл и също разговаряха оживено.

— Съжалявам, че ще те лиша от един прекрасен романс, но трябва да тръгваме – обърна се Остин към Дзавала.

— Няма проблем. Петров не ми каза, че Вероника и Димитри са женени. Един за друг. Къде отиваме?

Остин му обясни какви са плановете на Петров и излязоха на пристана да чакат хидроплана. Машината подрани с петнайсет минути. Спря до горивната помпа в края на кея. Остин наглеждаше багажа, докато го то­вареха в самолета, после и двамата с Дзавала се качи­ха. Хидропланът пое по водната повърхност на залива, вирна нос и под остър ъгъл се изкачи над сивите пла­нински върхове. Оттам пое на север към неизвестното.

Клепачите на Карла трепнаха и тя отвори очи. Беше тъмно като в рог, но сетивата й постепенно се връщаха към живот. В устата си усети металния вкус на кръв. Гърбът я болеше, все едно лежеше на пирони. Нещо до нея прошумоля. Спомни си жълтозъбия си нападател. Наполовина в несвяст, тя размаха ръце напосоки в мра­ка, за да се отбранява.

— Не! – чу уплашения си глас.

Ръката й се блъсна в нечие тяло и една едра длан с пръсти като стоманени клещи притисна устата й. Светна фенерче и освети лице сред мрака.

Тя спря да се съпротивлява. Беше остарял много. Имаше много повече бръчки, кожата му беше увисна, край острите му очи се виждаха бръчици, а над тях побелели вежди, но иначе бяха също така сини, както ги помнеше. Той свали ръка от устата й.

— Чичо Карл – усмивка на се Карла.

Тънките му устни се извиха в лека усмивка.

–По-точно съм ги кръстник. Но съм аз, да, чичо Карл. Как се чувстваш!

— Ще се оправя – Карла се насили да стане, макар това да я замая. Прокара език по подутите си устни и си спомни похищението. – Имаше още четирима учени. Отведоха ги, чух изстрели.

В погледа му се прокрадна болка.