Клайв Къслър: Смяна на полюсите

— Кой си ти?

— Приятел.

— И защо да ти вярвам?

— Както казах, не всичко е каквото изглежда. Част съм от група, която се бори с нацистките животни дъл­го преди руснаците.

Лицето на професора светна.

— „Кройзау“? – бе чувал за тайната опозиционна групировка.

Карл сложи пръст на устните си.

— Още сме на вражеска територия – промълви той.

Ковач го сграбчи за лакътя.

Можеш ли да изведеш и семейството ми?

— Боя се, че е твърде късно. Семейството ти вече го няма.

— Но… писмата…

— Фалшификати. За да не изгубиш надежда и да не се откажеш от работата си.

Ковач се втренчи зашеметен в мрака пред себе си.

Карл го хвана за ревера и прошепна в ухото му:

— Забрави за работата си. За твое добро и за доброто на човечеството не можем да позволим да попадне в ничии ръце.

Професорът кимна с безразличие. Скоро лодката допря корпуса на товарния кораб. Спуснаха им стълба и започнаха да прехвърлят спасилите се хора на борда. Карл нареди на моряците да се върнат заедно с него за още пътници от потъващия кораб. После махна за последно на професора и катерът се скри зад булото на снега.

В далечината се открояваха светлините на лайнера. Толкова се беше наклонил, че коминът му бе почти ус­пореден на водата. Когато около час по-късно корабът потъна, котлите му се взривиха. Пет пъти повече хора загинаха на „Густлоф“ отколкото на „Титаник“.

АТЛАНТИЧЕСКИЯ ОКЕАН,

НАШИ ДНИ

Онези, които за пръв път виждаха „Южна краса­вица”, може би с право се питаха дали кръстникът на огромния товарен кораб не е бил късоглед, или пък е притежавал доста извратено чувство за хумор. Въпре­ки името си, извикващо образа на пърхащи мигли под изискано чадърче и прохладни утрини в някоя план­тация. „Красавицата“ бе чисто и просто едно метално чудовище, пълна противоположност на изящната жен­ственост.

Корабът бе от новото поколение бързи и здрави американски съдове, които корабостроителниците на САЩ започнаха да строят наскоро, след като години наред бяха изоставали от конкурентите си. Беше проектиран в Сан Диего и построен в Билокси. Дължината му – почти двеста и петдесет метра, надхвърляше две футболни игрища. „Красавицата“ можеше да побере хиляда и петстотин товарни контейнера без никакъв проблем.

Командният мостик на огромния кораб бе разположен на кърмата във висока надстройка, широка трийсет метра и напомняща на жилищен блок. Тук се намираха също така каютите на екипажа и офицерите, столови, лазарет с няколко стаи, служебни помещения и конферентни зали.

С блестящата редица от шейсетсантиметрови тъчскрийн монитори, премигващи зад дебелите стъкла на командния мостик, разположен на последния етаж на огромната надстройка, корабът напомняше на казино в Лас Вегас. Командният мостик беше въплъщение на новата ера в корабоплаването. И най-малкият детайл от живота на кораба се управляваше от компютри.

Старите навици обаче умират трудно. Капитанът Пиер Бомонт, когото всички наричаха Пит (разбира се, зад гърба му), се взираше напрегнато през бинокъла, защото все още вярваше повече на очите си, отколкото на сложните електронни джаджи под пръстите си.

Бурята бе в апогея си. Свирепият ураганен вятър издигаше вълни с размерите на къщи, които се разцепваха в носа на кораба и обливаха редиците контейнери, привързани към палубата.

Подобна свирепа мощ би принудила по-малки кораби да се изпокрият в някое пристанище, а капитаните им да бършат потни длани в униформите си. Ала Бомонт бе спокоен като гондолиер, водещ лодка по Големия канал във Венеция.

Всъщност любезният и изискан луизианец обичаше бурите. С наслада наблюдаваше как корабът и стихи­ята мерят сили. Мощното движение на „Красавицата“ през бурното море му доставяше почти физическо удо­волствие.

Бомонт бе първият и единствен капитан на кораба. Беше наблюдавал как го строят и познаваше всяка гай­ка и нит по корпуса му. Корабът сновеше между Европа и Америка и редовно минаваше през някои от най-коварните места в океана. Бомонт бе убеден, че бурята е съвсем по силите на неговата „Красавица“.

В Ню Орлийнс натовариха кораба със синтетични влакна, както и с други пластмасови изделия и маши­ни. След това обиколиха Флорида, продължиха нагоре покрай Атлантическия бряг и оттам поеха право към Ротердам.

Метеорологичната служба бе познала за силата на вятъра. Бурята завари кораба на около триста километ­ра от сушата. Въпреки усилващият се вятър, капитан Бомонт не се притесняваше.