Клайв Къслър: Смяна на полюсите

— Колко спах?

— Нощ е. В открито море сме.

Карл подаде тъмносиня спасителна жилетка на Ко­вач и сам облече подобна.

— А сега какво ще правим?

— Стой тук. Искам да проверя спасителните лодки – и подхвърли на Ковач пакет цигари. – Възползвай се.

— Не пуша.

Карл спря на прага.

— Може би е добре да започнеш.

След това излезе.

Ковач извади една цигара и запали. Още преди го­дини. когато се ожени, ги бе спрял. Закашля се от сил­ния тютюн и му се зави свят, но заедно с това ароматът му припомни удоволствията от невинния разгул в сту­дентските години.

Допуши цигарата и му се прииска втора, но размис­ли. Не се бе къпал от дни и тялото го сърбеше къде ли не. Изми лице си и тъкмо подсушаваше ръце с изтъня­лата кърпа, когато на вратата се почука.

— Професор Ковач? – чу се приглушен глас.

— Да.

Вратата се отвори, а професорът занемя от изненада.

На прага стоеше най-грозната жена, която беше виждал някога. Беше висока почти метър и деветдесет. Палтото й от козя кожа беше така опънато върху широките рамене, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне, а червилото й бе толкова ярко, че приличаше повече на клоун, отколкото на жена.

— Простете вида ми – рече тя с непогрешимо мъжки глас. – Трудно е човек да се качи на този кораб. Трябваше да прибягна до тази глупава дегизировка и няколко подкупа.

— Кой сте вие?

— Не е важно. Важно е кой сте вие – доктор Ласло Ковач, немско-унгарския електротехнически гений.

Ковач присви очи.

— Така е, казвам се Ласло Ковач и смятам себе си за унгарец.

— Отлично! Вие сте автор на онова изследване върху електромагнетизма, което така наелектризира научните среди.

Интуитивната предпазливост на Ковач се включи. Именно публикуването на онова изследване в едно почти неизвестно научно списание бе привлякло вниманието на германците, които след това отвлякоха и него, и семейството му. Професорът стисна устни и не отвърна.

— Няма значение – добродушно рече непознатият, а клоунската му уста се разтегна още по-широко. – Виждам, че съм открил правилния човек. – Извади изпод палтото си пистолет. – Съжалявам за грубостта, доктор Ковач, но се боя, че ще трябва да ви убия.

— Да ме убиете ли? Защо? Дори не ви познавам.

— Аз обаче ви познавам. По-скоро, началниците ми от НКВД. Още щом великата ни Червена армия прекоси границата, изпратихме специален отряд да ви открие, ала вече бяхте изчезнал от лабораторията.

— Руснак ли сте?

— Разбира се. Много бихме искали да работите за нас. Ако бяхме успели да стигнем до вас, преди да се качите на кораба, щяхте да се радвате на съветско гос­топриемство, но сега няма как да ви изведа, а не можем да позволим вие и работата ви да сте в ръцете на гер­манците. Няма как да стане!

Усмивката от лицето на руснака изчезна.

Ковач бе твърде стъписан, за да се уплаши, дори ко­гато дулото на пистолета се насочи към сърцето му.

Маринеско не вярваше на късмета си. Стоеше в бой­ната рубка на подводницата си, малко над повърхност­та на водата. Не усещаше нито вледеняващия вятър, нито студените пръски по лицето си. Когато един по­рив на вятър отдръпна снежната пелена, пред очите му се откри огромният силует на океански лайнер, ескор­тиран от малко корабче.

Подводницата пореше повърхността на развилнялото се море. Екипажът бе в бойна готовност, още щом зърнаха светлините на кораби. Капитанът беше запо­вядал да се покажат едва-едва над водата, за да не ги засече радарът.

Беше сигурен, че никой няма да очаква нападение от­към брега, затова издаде заповед подводницата да се вър­не в края на конвоя и да се движи успоредно с него. Два часа по-късно Маринеско обърна своята С-13 към целта. Наближиха отляво на конвоя и той заповяда стрелба.

От носа на подводницата се отделиха три торпеда и се устремиха към незащитения корпус на лайнера.

Вратата се отвори и Карл застана на прага на каютата. Досега беше стоял отвън и бе слушал внимателно мъжките гласове. Първоначално се обърка при вида на женския гръб пред очите си, но бързо се окопити. Хвърли поглед към Ковач и вида страха по лицето на професора.

Руснакът на свой ред усети студения повей от отворената врата, обърна се и стреля, без да се прицелва. Карл обаче го изпревари с милисекунда. Приведе глава и го блъсна право в гърдите.

Ударът беше толкова силен, че би могъл да строши ребрата на руснака, ако те не бяха защитени от дебелото кожено палто и женския корсет. Карл успя само да му изкара въздуха и да го събори на земята. Перуката на руснака падна и отдолу се показа късата му черна коса. Той вдигна ръка и успя да натисне спусъкът. Този път куршумът одраска Карл в сгъвката между врата и рамото.