Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Капитанът се опита да не губи присъствие на духа. Първо „Южна красавица“ можеше да оцелее, дори ако се наводнят част от отделенията му. Второ, все някой трябва да е чул сигнала за помощ, а корабът можеше да плава с дни, ако се наложи, докато ги открият.

– Капитане… – гласът на първия офицер секна размишленията на Бомонт.

Той обърна глава към счупения прозорец и прикова невярващ поглед в повърхността на водата, следвайки пръста на Бътлър. Разтрепери се и по гърба му премина тръпка на смъртен страх.

Втора хоризонтална ивица пяна се надигаше на по-малко от половин километър от тях.

Първият самолет пристигна два часа по-късно. Закръжи над морето, а скоро към него се присъединиха още няколко. Пристигнаха и няколко кораба, отклонени от обичайните си маршрути. Съдовете се отдалечиха на по пет километра един от друг и зашариха наоколо, като че търсеха изгубено в гората дете. Дни наред търсиха, но не откриха нищо.

„Южна красавица“, един от най-модерните товарни кораби в света, бе изчезнал безследно.

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Каякът летеше по сапфирените води на пролива Пюджит като пусната от лък стрела. Широкоплещестият мъж, който го управляваше, сякаш се бе слял с него и движеше веслото с удивителна лекота и плавност. От­мерените движения на мускулестите му ръце съвърше­но контролираха скоростта на лодката.

По обветреното и загоряло от слънцето лице на мъжа блещукаха капчици пот. Пронизващите му светлосини очи с цвят на спокойно тропическо море се плъзнаха по широкия пролив, по скритите от мъгла острови Сан Хуан и по заснежените върхове на Олимпийските пла­нини в далечината. Кърт Остин вдиша дълбоко соления въздух и се усмихна широко. Хубаво беше у дома!

Работата на Остин като ръководител на екипа за спе­циални операции към Националната агенция за морско и подводно дело непрестанно го водеше из най-отдалечените кътчета на света. Ала с каквито и красоти да се срещаше, най му допадаха морето и сладководните води край Сиатъл, където бе роден. Проливът Пюджит му бе познат и привичен като дългогодишно гадже. Бе започнал да плава по него кажи-речи откакто проходи, а от десетгодишен участваше в състезания. Голямата му любов бяха състезателните лодки. Притежаваше четири подобни красавици – осемтонен катамаран, способен да развие над сто километра в час, малък хидроплан, седем метрова яхта и скул, с който обичаше да гребе рано сутрин по река Потомак.

А правеният по поръчка каяк „Гилмо“ бе последната добавка към малката му флотилия. Купи го от Сиатъл при едно от посещенията си там. Харесваше конструк­цията му от естествено дърво и елегантната линия, за­имствана от лодките на алеутите*.

[* Местното население на Алеутските острови край Аляска и Камчатка. Б.авт.]

Остин така бе завладян от любимите гледки и аро­мати, че почти забрави, че не е сам. Хвърли бърз пог­лед през рамо. Флотилия от петдесет каяка го следва­ше зад опънатата дантела на дирята му. В тежките дву­местни каяци от стъклопласт имаше по един родител и едно дете. Каяците бяха безопасни и стабилни, но не можеха да се сравняват с този на Остин по бързина и маневреност. Той свали бейзболната шапка с надпис „НАМПД“ и я размаха, за да насърчи останалите. Ле­кият бриз разроши преждевременно посивяващият му платиненорус перчем.

Остин с радост прие предложението на баща си, заможен собственик на международна компания за издирване и изваждане на потънали съдове, да поведе ежегодното благотворително състезание с каяци. Шест години Остин бе работил в компанията на си. После го привлякоха в един почти неизвестен проект на ЦРУ, специализиращ в подводно наблюдение. След края на Студената война ЦРУ закри отдела. Тогава адмирал Джеймс Сандекър, който все още не беше станал вицепрезидент на САЩ, а ръководеше НАМПД радост взе Остин в агенцията.

Кърт загреба към две лодки на около половин километър напред, закотвени на трийсетина метра една от друга. Там се намираха официалните лица и журналис­тите. Между лодките бе опънат огромен червено-бял транспарант, на който пишеше „ФИНАЛ“. Зад финалната лента ги чакаха шлеп и ферибот. На шлепа щяха да натоварят каяците, а участниците щяха да обядват на ферибота. Бащата на Остин наблюдаваше надпреварата от петнайсетметровата си ослепително бяла моторница „Бяла светкавица“.

Остин вече беше готов за спринт на финалните мет­ри, когато с крайчеца на окото си регистрира някакво проблясване. Обърна се надясно и видя дълга, закри­вена перка, устремена към него. След нея се подадоха поне още двайсет.