Клайв Къслър: Смяна на полюсите

Люджит бе дом на няколко стада косатки, които се хранеха със сьомгата в пролива. Косатките бяха нещо като местни талисмани и определено бяха дали сери­озен тласък на туризма в района. Благодарение на тях тук идваха хора от цял свят, за да ги наблюдават и да карат каяците си. Косатките често приближаваха до хората и се забавляваха, като изскачаха наполовина, а понякога и изцяло, от водата. Обикновено плуваха спокойно край каяците, като се доближаваха понякога само на метър-два, но без да пречат.

Когато първата перка дойде на около двайсетина метра от каяка на Остин, косатката се изправи на опашката си. Почти половината от седемметровото й туловище се подаде навън. Той отпусна веслото, за да погледа. И преди бе виждал това, но всеки път се възхищаваше от гледката. Косатката всъщност беше голям мъжкар, на­вярно водач на стадото, и тежеше поне седем тона. По гладкия му черно-бял гръб лъщеше стичащата се вода.

Китът се върна във водата с плясък, а перката от­ново се устреми към каяка на Остин. Кърт очакваше в последния момент косатката да се гмурне под каяка, ала само на метър от него китът отново се надигна и отвори паст. Редиците остри като игли зъби бяха тол­кова близо, че Остин можеше да ги докосне, ако иска. Кърт се вцепени. Сякаш внезапно забавен клоун се бе превърнал в чудовище. Остин бързо се окопити и вка­ра в устата на звяра дървеното весло. Китът щракна челюсти и го прекърши.

Масивното туловище на косатката се стовари вър­ху носа на петнайсеткилограмовия каяк и го строши, а Остин се озова в студената вода. За миг се оказа под вълните, но бързо изплува на повърхността. Изплю вода и се огледа. За негово облекчение перката се от­далечаваше.

Стадото беше между Остин и един от близките острови. Ето защо Кърт нямаше друг избор, освен да се отправи в обратната посока, навътре към залива. След няколко секунди той спря и се обърна по гръб. Тръпката по гърба му не беше предизвикана само от студената вода.

Преследваше го цяла флотилия от перки. Остин бързо изу обувките си и махна неудобната грейка, ма­кар да знаеше, че това няма да му помогне. Дори без грейката щеше да му трябва мотор, вързан за гърба, за да избяга от косатка, която можеше да развие скорост до петдесет километра в час.

Остин бе премервал сили с немалко злодеи, ала сега бе различно. Усети как го обзема първичният страх на предните му от каменната ера – страхът, че ще бъде изяден. Животните бързо скъсяваха разстоянието помежду им и той вече чуваше дори тихото пърпорене на въздуха през дихателните им отвори.

Остин вече усещаше как острите зъби се впиват в плътта му, но в този момент пърпорещото многогласие бе удавено от шума на мощни двигатели. През замъглените от водата очи Кърт видя отблясъци от слънчеви лъчи по корпуса на лодка. Някой го сграбчи и го метна на палубата като извадена от водата риба.

Над него се бе надвесил непознат мъж.

— Добре ли си?

Остин си пое дъх и благодари на внезапно появилия се самарянин.

— Какво стана? – попита мъжът.

— Нападна ме косатка.

— Невъзможно! Та те са като големи питомни кучета.

— Да, кажи им го на тях.

Остин се изправи на крака и се огледа. Намираше се на спретната десетметрова моторница. Спасителят му бе плешив мъж, с татуировка на паяк на главата. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила със сини огледални стъкла, които чудесно се връзваха с черните му дънки и черното кожено яке.

На около два метра зад мъжа се извисяваше странна конусовидна метална рамка. От нея стърчаха като лиани дебели електрически кабели. Остин позагледа причудливото съоръжение, но повече го вълнуваше случващото се във водата.

Стадото, което го бе преследвало като гладни морски вълци, сега се насочваше към другите каяци. Неколцина бяха видели как Остин пада във водата, но не бяха достатъчно близо, за да разберат, че е било нападение. Без Остин състезателите се объркаха. Някои продължаваха да гребат бавно. Повечето просто бяха спрели и се поклащаха като гумени патета във вана.

Китовете приближаваха обърканите хора. И още по-страшно към флотилията от каяци се приближаваха още стада китове. Хората дори не подозираха за смъртната опасност, в която се намираха. Мнозина бяха минавали по маршрута и знаеха, че косатките са безобидни.

Остин сграбчи руля на моторницата.

— Дано нямаш нищо против – рече той и даде газ.

Отговорът на мъже бе удавен в рева на двата външни двигателя. Моторницата навири нос и Остин я насочи към стесняващата се ивица вода между каяците и перките. Надяваше се шумът от машината да стресне косатките – ала сърцето му се сви, когато животните се разделиха на две и го заобиколиха, без да спират движението към целите си. Знаеше, че косатките могат да общуват помежду си, за да координират нападенията си. Секунди по-късно стадото се вряза като торпеда сред каяците и заблъскаха с туловищата си леките лодки. Няколко от тях се преобърнаха, а хората се озоваха в студената вода.