Клайв Къслър: Смяна на полюсите

Мерцедесът се движеше по края на пътя и оставяше дълбоки отпечатъци в снега. След известно време ко­лоната остана зад гърба им. Призори покритата с кал кола се добра до Гдиня, подобно на ранен носорог, тър­сещ укритие в гъсталака.

Германците окупираха Гдиня през 1939 г., изсели­ха петдесет хиляди поляци и преименуваха оживения пристанищен град на Готенхафен, в чест на предците си готи. Пристанището бе превърнато във военномор­ска база, най-вече за подводници. Направиха и клон на килската корабостроителница, където да се произ­веждат нови подводници, а екипажите да се обучават в местни води, с цел да потапят съюзнически кораби в Атлантика.

По заповеди на гросадмирал Карл Дьониц в Гдиня ча­каше флотилия, събрана от къде ли не. Тук бяха някои немски пасажерски лайнери, както и товарни кораби, риболовни кораби частни съдове. Дьониц искаше всичките му служители да успеят да избягат, за да продължат битката. Над два милиона цивилни военни трябваше да бъдат превозени на запад.

Мерцедесът пое по улиците на града. Откъм Балтийско море духаше пронизващ вятър, който събираше снежинките в леденостудени вихрушки. Въпреки студа улиците на града бяха претъпкани като през лятото. Бежанци и военнопленници се влачеха през дълбоките преспи и напразно се опитваха да намерят подслон. Уличните кухни не смогваха да се справят с дългите колони от гладни хора, надяващи се на коричка хляб и гореща супа.

Каруци, претъпкани с хора и вещи, задръстваха тес­ните улици. От гарата се тълпяха още и още хора и се присъединяваха към дошлите пешком. Навлечени с дебели дрехи, хората приличаха на странни снежни създания.

Мерцедесът без усилие би могъл да вдигне сто и седемдесет километра в час, но скоро напълно спря в задръстването. Шофьорът изруга и натисна клаксо­на, но нито клаксонът, нито тежката стоманена броня успяха да отместят бегълците. Обезсърчен, шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Елате, професоре! – каза той на пътника от задната седалка. – Да се поразходим.

Оставиха мерцедеса насред улицата и шофьорът си запробива път през тълпата, като държеше професора здраво за лакътя. Викаше на хората да направят, а когато не се отдръпваха достатъчно бързо, ги разблъскваше с рамо. Накрая стигнаха до крайбрежната алея, където се бяха събрали над шейсет хиляди бежа­нци, с надеждата да намерят място на някой от съдовете по кейовете или в пристанището.

— Огледай се добре – рече шофьорът, докато обхож­даше с поглед това стълпотворение, а на лицето му се изписа мрачна усмивка. – Всички религиозни мисли­тели грешат. И с просто око се вижда, че Ада е студе­но, а не горещо място.

Професорът бе убеден, че е в ръцете на луд. Преди да успее да отвърне каквото и да било, шофьорът отново го помъкна нанякъде. Препъваха се през заснежен импро­визиран лагер, покай шатри от одеяла и десетки изпосталели кучета и коне, изоставени от собствениците им. Ка­руците се трупаха по пристаните. От влаковете с ранени, идващи от изток, изнасяха войници на носилки. Въоръ­жени пазачи стояха пред всяко от подвижните мостчета и пропускаха само одобрени пасажери.

Двамата мъже се промъкнаха най-отпред. Пазачът препречи пътя им с пушката си, ала мъжът в черно­то пардесю размаха лист хартия с красиво напечатан текст. Пазачът го прочете и мигом застана мирно и по­сочи към мостчето.

Професорът не помръдна. Беше се втренчил в няка­къв мъж на борда на един от закотвените кораби, кой­то подхвърли вързопче към тълпата на кея. Не успя да улучи обаче и вързопчето падна във водата. От тълпа­та се разнесе вой.

— Какво е това? – попита професорът.

Пазачът хвърли бърз, равнодушен поглед към сума­тохата.

— Бежанците с бебета се качват с предимство. Под­хвърлят бебето и го използват като пропуск. Понякога пропускат и то пада във водата.

Професорът потрепери.

— По-добре се размърдайте – подкани ги пазачът. – Когато спре снегът, иванушките ще пуснат бомбардировачите. Късмет! – и вдигна пушката си, за да препречи пътя на следващите от опашката.

Вълшебният документ спаси Ковач и спътника му от двама корави на вид офицери от СС, които оглеждаха за боеспособни мъже, които да изпратят силом на фронта. В крайна сметка професорът и шофьорът стигнаха до рампа, която водеше към някакъв ферибот, претъпкан с ранени войници. Мъжът с коженото пардесю отново показа документите си на един от пазачите, който ги подкани да се качват по-бързо.

Мъж в униформа на медицинския военноморски корпус проследи с очи как се отдалечава претоварения ферибот. Беше помогнал да натоварят ранените на него, но след това се бе измъкнал в навалицата и се бе скрил в един от складовете за отпадъци.