Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Музикантите наистина се събираха във все по-голе­ми групи. Слязоха от тротоара и започнаха да оформят шествие по улицата. Ала преди да успеят, полицаи на велосипеди и скутери се събраха край тях и започнаха арести.

Барне записваше усилено.

— Впечатлен съм! – каза той. – Като по учебник.

— Така и трябва. Проста маневра, но е резултатна. Правим го от години. Конференцията е една, но гости­те и протестиращите са стотици, тъй че може да стане голяма беля. Диванетата винаги гледат да са на крачка пред нас.

— Как разпознавате истинските фанатици от хората, които просто искат да протестират?

— Трудно е. Просто арестуваме всеки, който създа­ва проблеми, и после уточняваме – Малой извади от жабката звънящия си мобилен телефон и го подаде на Барне. – Погледнете тук.

Репортерът прочете есемеса.

— Пише, че отрядът на скутерите е овладял музикантите. Пише, че минувачите трябва да избягват околността и трябва да дойдат камери, медици и адвокати-наблюдатели, а всеки, който може да пречи на полицаите да арестуват демонстрантите, да го прави на всяка цена. От кого е това?

— От диванетата. Не само ченгетата се поучиха от Сиатъл. Анархистите си имат свой собствен координационен център като нашия МАКЦ. Казват на активистите какви маршрути да използват, за да избягват полицаите. Докато се разправяме с тях на едно място, те подемат същото на друго. – Малой се засмя. – Ежегодно харчим милиони, за да ги овладяваме, а те използват на практика безплатна технология.

— Не знаят ли, че им четете съобщенията?

— Разбира се, че знаят. Но пък са по-спонтанни, тъй че непрестанно се дебнем. Разузнаване, това му е цаката. Те са бързи, но нещата опират и до бройка. Имаме трийсет и седем хиляди ченгета, дирижабъл, хеликоптери, видеокамери, а двеста от хората ни имат камери в шлемовете, свързани към централния ни щаб.

— А те не могат ли да следят полицейските скенери?

— Не само, че могат, но и го правят. Бързата реакция е ключова. Знаете какво се говори за уличния бой, добрият здравеняк винаги ще победи добрия дребосък. Така че при равни условия винаги ще победим.

Барне подаде телефона на Малой.

— Това май е за вас.

Беше се получило ново съобщение.

„ДОБРО УТРО, НОМАД. ИЛИ ДА ВИ ВИКАМЕ ФРАНК. ГОСПОДИН МАЛОЙ?“

— Ха! – Малой гледаше телефона си, все едно се бе превърнал в змия. – Как го правят, по дяволите? – обърна се той към Барне.

Репортерът сви рамене и продължи да записва. Ма­лой се опита да изчисти екрана, но се появи ново съ­общение.

„НАЧАЛО НА МАЧА.“

После екранът угасна. Малой грабна радиото и се опита да се свърже с МАКЦ, но не можеше. Мобил­ният отново зазвъня. Малой вдигна, послуша малко и отвърна:

— Заемам се! – после се обърна към Барне с побеляло лице. – Бяха от МАКЦ. Казват, че климатикът в щаба е отказал. Комуникационните системи са се побъркали. Никой не знае къде са отрядите. Всички светофари из града светят в червено.

Приближаваха „Таймс скуеър“. Стотици демон­странти, които нямаше кой да спре, се изливаха от­всякъде на площада. Пространството беше претъпкано като на Нова година.

Колата на Малой бавно си проправяше път през тъл­пата. Когато наближиха сградата на „Ню Йорк Таймс“, огромният видео екран също угасна.

— Хей, вижте! – Барне сочеше екрана.

Беше се показал надпис в бяло.

„ПРИВЕТ, НЕОАНАРХИСТИ, ДРУГАРИ ПЪТЕ­ШЕСТВЕНИЦИ И ТУРИСТИ! ДНЕС ОБЕЗВРЕДИХМЕ ПОТИСНИЧЕСКАТА АРМИЯ НА ВЛАСТОВИЯ ЕЛИТ. ТОВА Е САМО ПРЕДВКУСВАНЕ НА БЪДЕ­ЩЕТО. ДНЕС СЕ СЛУЧИ В НЮ ЙОРК, НО УТРЕ ЩЕ Е ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ. ИЗЕДНИЦИ, ОРГАНИЗИРАЙТЕ СРЕЩА, НА КОЯТО ДА РАЗГЛОБИТЕ РАМКАТА НА СВЕТОВНАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, ИЛИ ЩЕ Я РАЗ­ГЛОБИМ НИЕ!

ПРИЯТЕН ДЕН!“

Показа се ухилен емотикон с рогца, а под нея ед­на-единствена дума:

ЛУЦИФЕР.

— Кой, по дяволите, е Луцифер? – Малой се взираше напрегнато през предното стъкло.

— Кой го знае – отвърна Барне и посегна към дръжката на вратата. – Благодаря за возенето. Имам да пиша статия.

Името изчезна от екрана и се показа друго, което този път заблестя на всеки електронен екран из площада:

ФРАНК МАЛОЙ.

Малой изруга и изхвърча от колата. Огледа тълпата, но Барне бе изчезнал сред хилядите протестиращи. Малой промърмори „Луцифер“ под нос, а по гръбнака му пробяга тръпка. Сети се къде бе виждал репортера преди. Брадичката, рижата коса и формата на веждите, зелените очи – подсъзнателно му напомняше на изображение на Сатаната.

Докато Малой стоеше като истукан, чудейки се дали не е полудял, и на ум не му идваше, че го наблюдават същите тези зелени очи. Барне бе застанал под козирката на една офис сграда и не изпускаше от очи детектива. Държеше мобилен телефон до ухото и се смееше.