Клайв Къслър - Смяна на полюсите

НЮ ЙОРК СИТИ

Преди Франк Малой да стане високоплатен консул­тант на полицейските управления из цялата страна, той бе едно типично ченге. Ненавиждаше хаоса от вся­какъв порядък. Винаги гладеше и прилежно сгъваше униформата си. От морската пехота му бе останал на­викът да подстригва прошарената си коса много късо. Често тренираше и мощното му тяло бе мускулесто и в отлична форма.

За разлика от много полицаи, на които наблюдението им дотягаше, Малой обичаше да стои часове наред в ко­лата и да наблюдава потока на движението и пешеход­ците, винаги нащрек за някаква нередност в случващото се. Помагаше му и железният пикочен мехур.

Малой бе паркирал на „Бродуей” и оглеждаше върволицата от бързащи минувачи и зяпащи туристи. Внезапно от тълпата се отдели някакъв мъж и закрачи право към патрулната кола на нюйоркската полиция.

Непознатият бе висок, слабоват, малко над трийсетте. Носеше светлокафяв лек костюм, омачкан край коленете, и износени кецове. И косата, и брадата му бяха рижави, а козята му брадичка бе прецизно оформена. Яката му бе разкопчана, а вратовръзката висеше хлабаво. Годините патрулиране бяха научили Малой да преценява хората само с един поглед. Мъжът беше репортер.

Репортерът доближи колата, приведе се към прозореца и залепи на стъклото, точно пред очите на Малой, личната си карта.

— Казвам се Ланс Барне, репортер от „Таймс“. Вие сте Франк Малой, нали?

Въпросът му развали удоволствието на Малой от точната преценка.

— Да – намръщи се той. – Как ме намерихте, господни Барне?

— Лесно – сви рамене репортерът. – Седите си сам в тъмносин форд в квартал, където човек не може да паркира.

— Явно се отпускам – рече полицаят. – Или просто още ми пише „ченге“ на челото.

— Не, помогнах си – успокои го Барне и се ухили. – От МАКЦ ми казаха, че ще сте тук.

МАКЦ беше Многоагентният контролен център, който се грижеше за сигурността на международната икономическа конференция, провеждаща се в Ню Йорк. В Голямата ябълка се бяха събрали политически лидери и бизнесмени от цял свят.

— И аз си помогнах – изхили се Малой. – От МАКЦ ми се обадиха и ми казаха, че ще дойдете. – Вгледа се в лицето на репортера и реши, че му е познато отнякъде.

— И преди ли сме се срещали, господин Барне?

— Мисля, че веднъж ме глобихте за неправилно пре­сичане.

Малой се засмя. Беше съвършен физиономист. Ня­маше как да не се сети.

— Какво мога да направя за вас?

— Пиша материал за конференцията. Разбрах, че сте най-добрият консултант по комплексни методи за опазване на реда. Дали мога да ви интервюирам как мислите да се справите с планираните протести.

Малой имаше фирма в Арлингтън, Вирджиния, коя­то консултираше полицейските управления за методи­те за контрол на тълпите. Беше също така и в управи­телните комитети на няколко компании, които произ­веждаха полицейска екипировка за подобни случаи, а бизнес и политическите му контакти му осигуряваха добри доходи. Една положителна статия в „Ню Йорк Таймс“ беше добре дошла.

— Влизайте! – рече той и отвори вратата до шофьора.

След като Барне светкавично се намести на пред­ната седалка, двамата се здрависаха. Репортерът вдиг­на слънчевите очила на челото си. Показаха се про­низващите му зелени очи, под остро сключени вежди, подобни по форма на брадичката и устата му. Извади бележник и малък диктофон от джоба си.

— Дано нямате нищо против, че ще ви записвам. Презастраховам се, защото искам да съм сигурен, че ще ви цитирам правилно.

— Няма проблем. Пишете каквото искате за мен, само ми напишете вярно името – откакто напусна по­лицията и започна частния си бизнес, Малой бе станал много добър в общуването с репортери. – Бяхте ли на пресконференцията?

— О, да! – възкликна Барнс – Ама че арсенал! Дългообхватните акустични прибори, които сте качили на хъмвитата ме отвяха. Вярно ли, че са използвани в Ирак?

— Считат се за несмъртоносни оръжия. Издават ви­сокочестотен писък, който заглушава и най-шумните демонстранти.

— Ако някой ме залее със сто и петдесет децибела, със сигурност бих спрял да викам за мир и справедли­вост.

— Ще използваме пискалата само срещу по-големите тълпи. Онзи ден ги изпробвахме. Вършат работа в ра­диус от поне четири пресечки.

— Аха! – Репортерът трескаво си записваше. – Анар­хистите ще получат посланието.

— Подозирам, че тежката артилерия няма да влезе в работа. Дребните неща са по-важни, патрулиращите скутери и механичните бариери.