Клайв Къслър: Смяна на полюсите

Джо Дзавала, Алън Хибет и Джери Адлър, експертът по вълните, когото Джо и Кърт бяха срещнали на „Трокмортън“, наблюдаваха летящите по клавиатурата пръсти на Барет. С тях бяха и неколцина от на кораба.

Барет спря и потърка очи, сякаш признаваше поражението си. После продължи като концертен пианист. По световните океани се появиха мигащи червени точици. Той се облегна назад с широка усмивка.

— Господа – рече той високопарно, – успях ме!

В залата гръмнаха аплодисменти.

— Невероятно! – възкликна доктор Адлър. – Не мога да повярвам колко много огнища на вълни-великани яма.

Барет натисна с мишката върху една от точките. Показаха се данни за състоянието на морето и климата там. Най-важната информация обаче беше оценката на риска, сочеща възможността за огромна вълна и раз­мерите й.

Това предизвика още аплодисменти.

Дзавала се обади на „Бен Франклин”. Там Гамей и Пол чакаха обаждането в подобна контролна зала

— Кажи на Пол, че орелът кацна – рече Дзавала. – Подробности по-късно.

Затвори и отиде до един ъгъл, където бе оставил една раница. Извади оттам две бутилки текила и пакет хартиени чашки. Наля на всички и вдигна чашката си.

— За Ласло Ковач!

И за Спайдър Барет! – Присъедини се Хибет. – Спайдър превърна една унищожителна сила в сила за добро. Работата му ще спаси животите на стотици, може би на хиляди моряци.

Пред дни, докато самолетът се отдалечаваше от Южноатлантическата аномалия, и след като видя неконтролируемата отприщена мощ на електромагнитните лъчения. Барет бе започна да мисли. Искаше да използва теоремите на Ковач за нещо добро. Когато кацнаха във Вашингтон, той се скри за няколко дни, после неочаквано се появи в щаба на НАМПД и сподели идеите си с Алън Хибет.

Предложението му спираше дъха с размаха и въображението си, но бе впечатляващо просто. Искаше да използва отслабени разновидности на електромагнитните вълни на Ковач, за да засича аномалии под морското дъно, за които се считаше, че причиняват смущенията. Всеки плавателен съд с определени размери щеше да получи по един сензор на Ковач, монтиран на носа. Секторите щяха да предават информация непрестанно, а тя да се събира от сателити и да се съставят глобални електромагнитни карти.

Оттам щяха да пускат данните в компютри, да ги анализират и да ги излъчват обратно като предупреждения за рискови зони на гигантски вълни. След това корабите щяха да си начертават курс покрай тях. Решиха да направят тестове в близост до вълните, потопили „Южна красавица“. Поради интереса си към океанските завихряния НУОАИ получи предложение да участва, а оттам и Пол и Гамей.

Двата кораба се срещнаха на мястото на потъването. Хвърлиха венец във водата в памет на екипажа, а после се заеха за работа. Последваха няколко дни експерименти. Имаше няколко засечки, които бързо отстраниха. Сега, след категоричния успех, настроението в контролната зала бе на границата на кипенето, особено след няколко шота текила.

По едно време крайно развеселеният и леко подпийнал Алън Хибет се обърна към Дзавала:

— Жалко, че Кърт го няма. Изпуска цялата веселба. Джо се усмихна многозначително.

— Не го мисли него.

Карла Януш излезе от тунела и запримигва като къртиче. Лицето й беше мръсно, а гащеризонът й – покрит с прах. Поклати глава удивена от гледката. В затревеното поле в дъното на кратера бе изникнало временно поселище – двайсет големи шатри: за сън, за хранене и за проучвания, подредени в редички. Наблизо имаше и няколко хеликоптера.

Районът около шатрите бе оживен. Бяха направили кристалния град по-достъпен, след като прокараха тунел и разчистиха отломките. В него влизаха кабелите на захранваните с газ електрически генератори. Навън и навътре постоянно сновяха учени и помощниците им.

Карла бе въодушевена и изтощена едновременно. Учените работеха денонощно на три смени. Някои като Карла така се бяха вживели, че работеха и по две смени. Тя пое дълбоко няколко глътки свеж въздух. В синьо-сивкавия сумрак видя на ръба на вулкана някаква точица, която се заспуска към долината.

Като приближи, видя, че е голямо, широко шарено крило във въздуха, от което висеше човек. Не може да бъде! С налудничава надежда тя се отдалечи от шатрите и размаха диво бейзболната си шапка.

Параглайдерът се спускаше в спирала, но се обърна към нея и се приземи на метри от краката й.

Кърт Остин разкопча сбруята и нави найлона, а после приближи ухилен и каза: