Клайв Къслър: Смяна на полюсите

Карла бе залепила лице за прозореца, макар да ня­маше какво да види, освен безбрежните облаци. Нак­рая се обърна към Остин със стъписан вид.

— Какво стана там?

— Дядо ти си е направил изчисленията отлично.

— Но какво беше онова нещо, онзи невероятен гей­зер?

И Кърт не беше сигурен, но предполагаше, че раз­нопосочните електромагнитни импулси от кораба и самолета бяха предизвикали невъобразими феномени.

— Природата не обича да я закачат. Комбинацията от първите лъчения и антидота са я накарали да реагира

— Остин се усмихна. – Като да пиеш нещо за киселини. Винаги има едно-две последни изригвания, преди да се успокои.

— Значи най-после се свърши.

— Така се надявам.

Остин се обади в пилотската кабина и попита.

— Как е компасът?

— Нормален – отвърна Джо. – Още сочи на север.

Барет не бе помръднал иззад пулта. Когато чу за компаса, плесна с ръце прегърна Кърт и Карла.

— Успяхме! За Бога, успяхме!

Остин се усмихна уморено.

— Така, така… Успяхме…

Дойл се радваше, че за последно се връща на остро­ва с фара. Никога не го беше харесвал. Беше отраснал в града и уединената природна красота хич не бе по вкуса му. Още по-щастлив щеше да е, когато се отърве от „Легиона на Луцифер“ и се разкара завинаги от тук. Приземи хидроплана край острова, привърза го към една стационарна шамандура и стигна с лодка до прис­тана, където го чакаше една от луциферските откачалки. Дойл така и не научи имената им, различаваше ги единствено по цвета на косите им. Този беше рижият, който приличаше най-много на Маргрейв и затова се радваше на най-висок статут, макар лидерството да бе отхвърлено от чистите анархисти.

— Не съм те виждал от преследването по магистралата насам – тихият му глас звучеше като плъзгане на змия в шума. – Жалко, че приятелчетата ти се измъкнаха.

— Ще има и друг път – отвърна Дойл. – Ще се погрижим за Остин и неговите хора, когато се погрижим за „елита“.

— Нямам търпение. Трябваше да ни кажеш, че ще дойдеш.

Дойл вдигна платнената торба в ръката си.

— Трис искаше да е изненада.

Това сякаш стигаше на легионера. Той кимна и придружи Дойл до асансьора.

Останалите легионери го чакаха край фара и когато Дойл им повтори защо е дошъл, всички му се усмихна­ха по онзи зловещ начин. Тръгнаха към къщата на Мар­грейв. Дойл влезе пръв в кухнята, извади шест чаши и една бира и ги остави на масата.

Извади бутилка шампанско от торбата и напълни чашите. После си отвори бирата и я вдигна високо.

— За гибелта на „елита“!

Рижият се засмя.

— Отдавна се навърташ край нас, Дойл, започнал си да звучиш като нас, ненормалниците.

Дойл му смигна дружески.

— Явно прихващам. Наздраве!

Изпи половината си бира. Обърса уста, докато наб­людаваше с удоволствие как останалите надигат шам­панското, все едно е вода.

— Между другото. Маргрейв искаше да ви дам това.

Пратката бе дошла предния ден, с бележка от Гант.

„Плановете за ПИ отложени за следващата седмица. Моля, дай това на приятелите ни в Мейн, след като пийнат от специалното шампанско. Кажи, че е от Маргрейв. Много е важно да почакаш след шампанското.

Рижият легионер отвори пратката. Беше дивиди. Сви рамене и го пусна. След няколко секунди се показа Гант.

„…искам да се отървем от „Легиона на Луцифер“.

— И как да го направим?“

Невъзможно! Беше разговорът му с Гант след лова на лисици.

„— Отиди до острова на Маргрейв в Мейн, кажи им, че имаш подарък за тях, кажи, че е от него. Прати ги по дяволите, където им е мястото, с чаша пенливо.“

Всички в стаята гледаха Дойл.

— Не е каквото си мислите – каза той с най-чаровната си ирландска усмивка.

Но нямаше никакъв шанс. Бе обречен от мига, в кой­то взе диска. Никога нямаше да разбере, че е дошъл от Барет, а не Гант. А бръмбарът под масата в градината си бе свършил добре работата.

Дойл се опита да изтича до вратата, но един от леги­онерите го препъна. Дойл стана и посегна към кобура на глезена си, но го събориха по гръб на пода и му взе­ха оръжието. Взираше се към кръг от сатанински лица над себе си.

Не можеше да разбере – легионерите знаеха, че ги е отровил, но се усмихваха. Никога нямаше да разбере, че възможността да убиеш някого за тях бе по-важна от всички други емоции, дори от страха от смъртта.

Отвориха ножовете си.

НА ТРИСТА КИЛОМЕТРА ИЗТОЧНО от Норфък, Вирджиния, изследователските кораби „Питър Трокмортън“ на НАМПД и „Бенджамин Франклин на НУОАИ пореха наперено равното зелено море като модерни. Носовете им цепеха водата, а палубите бяха мокри от летяща пяна. Но в смътно осветената контролна зала на Трокмортън“ настроението не беше много радостно. Барет седеше, приковал поглед към картата на света. Въпреки, че в залата имаше климатик, по татуираната му глава беше избила пот.