Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Бърт пристъпва на светло, половината му лице е засенчено от носа, а очите му са тесни каньони на мрака. Изсумтява и кима, след което произнася с глас, който напомня на далечен гръм:

— Баба ми винаги ми е казвала, че крилата на тъмните духове докосват устните на лечителите и техния род. И когато дойдох тук, го усетих с устните си.

— Да, веднъж имах един екстрасенс на свидетелската банка — казва Били със закачлива усмивка и отпива от виното си. — Не се справи много добре, но лечител? Това би могло да е вярно.

Това предизвиква смеха на всички, освен на семейство Вилей, и напрежението се стопява. Докато обстановката е спокойна, аз се извинявам и се качвам горе. Знам от прислужничката от Хюлет Харбър коя четка за зъби чия е и бързо се вмъквам в спалнята на семейство Вилей, за да им капна съответните капки. Стаята им е звукоизолирана, но за всеки случай минавам и през други стаи, за да капна от червеното шишенце с приспивателно и върху други четки за зъби.

Когато се връщам, десертът е вече сервиран и първите едри капки дъжд барабанят от време на време по стъклата на прозорците.

— Моля ви. Тост — казвам и вдигам чашата си с вино. — Пия за здраве, за щастие, за млада любов и за руския фондов пазар.

Тостът предизвиква оживление у всички, освен у Алън, който ме гледа безизразно. Нарочно му се усмихвам, докато накрая и той самия се усмихва. Чашите се чукват със звън и всички отпиват. Кимам на сервитьорките и на Бърт, които са в дъното на дългата стая. Те пристъпват и доливат чашите на всички. Рангъл вече е полупиян и се изправя.

— И аз имам тост — казва той и кимва към Андре, така че тъмнокестенявият кичур коса се отмята и оголва плешивото му теме. — За царя и за неговото потомство.

Андре го поглежда изненадан, но сетне се усмихва, макар да не вярвам, че знае кой точно е царят. Всички пием за царя и Рангъл си сяда с доволно изражение, което обаче бързо се стопява под свирепия поглед на жена му.

Дани се засмива и се навежда към Андре, който я целува по ухото. Алън удря с пестник по масата, чиниите се раздрънчават, а наполовина пълната му чаша се преобръща.

— Можеш да я задържиш — казва и излиза от стаята, високо вдигнал глава.

Андре и Дани избухват в лекомислен смях. Рангъл оголва всичките си зъби, а жена му изглежда така, сякаш е изяла хапка развалена риба. Давам сигнал и момичетата наливат още вино.

— Последен тост — казвам и се изправям. — За семейното щастие.

Всички ме гледат неразбиращо, но все пак вдигат чаши и ги изпразват. Аз сръбвам, поглеждам часовника си и предлагам на онези, на които не им е дошло много, да вземат питиетата след вечеря на задната веранда. Благодаря им още веднъж за това, че са дошли, извинявам се и им пожелавам лека нощ.

Алън е долу, край езерото. Виждам фигурата му, осветена от високоволтовите лампи, разположени покрай брега. Все още прокапват редки, но едри капки дъжд. Алън изглежда не им обръща внимание и хвърля камъчета в развълнуваната вода.

— Съжалявам — казвам, избърсвам един шезлонг, сядам и вдигам крака.

Алън не отвръща нищо. Резен оранжева луна наднича между дърветата на върха на хълма, след което изчезва в облачния покров. Чувам на фона на свистенето на вятъра как хрущят камъчетата под стъпките на Алън по брега. Той хвърля още пет-шест камъчета във водата, преди да надвика вятъра и да каже:

— Какво все пак те накара да поканиш този тъпанар?

— Вината наистина не е на Андре — казвам. — Той си е такъв, какъвто е, а аз имам бизнес дела с него и с Рангъл. Да ти кажа истината, мисля, че ти добре се измъкна.

— Кой е казал, че искам да се измъкна? — пита той и се обръща с лице към мен. Капка дъжд потича по бузата му и той я избърсва.

Аз събирам длани.

— Алън — казвам тихо. — Това е космически кораб, готов за изстрелване. Ти искаш да бъдеш на борда му, защото е бърз и лъскав, и възбуждащ. Но който се качи на този красавец ще изгори още при напускането на площадката за изстрелване. И ти знаеш това. Знам, че го знаеш.

— Ти какво… планирал ли си го, или нещо такова?

— Разбира се, че не — отвръщам. — Но ще ти кажа истината. Не съм го и предотвратил, защото си мой приятел.

— Е, и какво? — казва той и се усмивка леко, поглежда към тъмното небе и сетне — отново към мен. — Сега два живота ли ти дължа?

— Не ми дължиш нищо.

— Имам чувството, че съм ти задължен, макар че ми се иска да те фрасна.

— О, значи сме яростни — казвам и сам хвърлям камъче, преди да се изправя.