Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— На двайсети ще отворим позиция в Московската банка. На двайсет и трети ще има благоприятно съобщение и цените ще скочат рязко. Всичко ще стане бързо и ще продадем по време на най-големия наплив в четири следобед по Московско време.

Рангъл се навежда към мен. Стиснал е здраво ръба на плота на писалището от тъмно дърво.

— Колко? — пита той. — Мога да осигуря половин милиард след това, което се случи с петрола. Всички ще искат да участват.

— Колкото сметнеш, че ще е разумно — казвам. — Просто купувай на десетмилионни пакети и използвай задължително различни брокерски къщи.

— Защо, от какво се безпокоиш?

— Бронирано стъкло — казвам тихо.

— Какво?

— Нищо.

— Боже мой! — възкликва Рангъл и оголва половината си зъби в усмивка, която е по-скоро презрително озъбване. — Това е то. Руският пазар. Към края на деветдесетте бях на върха и тогава претърпях голяма загуба, но казах на жена си: „Някой ден нещата ще се обърнат отново. Някой ден ще се появи възможност и аз няма да я пропусна“.

Поглежда ме сурово, присвил очи. Ушите му сякаш прилепват към черепа и той казва:

— Искам един милиард.

Кимам и въздъхвам.

— Това ми звучи разумно. И докато сме още на тази тема, има нещо, което бих искал да направя… за Алън.

— Разбира се — казва Рангъл, — той може да влезе на каквото равнище поиска. За твоите приятели няма да има обявен минимум от, да речем, милион долара, Сет. Знаеш, че няма нужда да ме питаш, само ми кажи.

— Не става въпрос за фонда — казвам. — Прекалено очевидно е. Всъщност искам това да си остане между теб и мен. Благотворителността не е такава, ако не е анонимна. Разбрах, че баща му търсел инвеститор за своята компания.

— Търси — отвърна Рангъл и сви устни. — И има причина да не е намерил досега. Това не е работа за теб, Сет. Прекалено съмнително е. Казина. Хотели. Той си въобразява, че ако продаде всичките си дялове, ще го приемат във „Фрайърс клъб“.

— Няма да бъда аз — казвам. — Но имам един приятел, който представлява група индианци. Те притежават казина във вътрешността на щата и искат да влязат в Атлантик сити. Мислех си, че бих могъл да ги свържа с партньорите на Франк. Не е задължително дори това да мине през него. Да изкупим дяловете му и всички после да си живеят доволни.

— Ти ще бъдеш първият човек на тази планета, който е поискал да направи услуга на Франк Стефано — казва Рангъл.

— Мислех си, че сте стари приятели.

— Твърде силно казано — отвръща Рангъл. — Франк е един надут хвалипръцко. Цялата тази работа с казината му завъртя главата, да не говорим за задника. И носи диамантен пръстен на кутрето си, представи си само!

— Ще го направя само за Алън — казвам.

Рангъл написва нещо на един лист хартия и ми го подава.

— Рамо Капоца? — поглеждам го аз.

— Живее на остров Стейтън. Нарича сам себе си бизнесмен. Собственик на казино. Франк помогнал на негов племенник, който сгазил нещо лука в Сиракюз. Франк предпочита да казва, че били бизнес партньори в строителна компания, но той бе ченге и аз чух, че имали съвместна букмейкърска фирма, докато племенникът не бил убит.

— Мислиш ли, че Рамо е футболен запалянко?

— Бизнесът му е хазартът — отвръща Рангъл.

— Първият предсезонен мач е следващия петък — казвам.

— Ето ти възможност.

— И как да се свържа с него?

— Всъщност — казва Рангъл и вдига телефонната слушалка, — моят адвокат, дето ме търси преди малко… Той се познава с адвоката на Капоца.

Пет минути по-късно разполагам с телефонен номер.

Благодаря на Рангъл и тръгвам към центъра на града. Имам уговорена вечеря с Дийн Вилей в „Патруун“. След като измина седмица, ми писна да го гледам как страда всяка нощ. Вместо това всяка сутрин получавам доклад от Лоурънс. Преди два дни ми каза, че Вилей бил много близо до фаталния край, затова исках да го видя лично. Метр д’отелът ме отвежда до едно кръгло, тапицирано с кожа сепаре. Вилей вдига поглед от чашата си. Усещам миризмата на скоча. Протягам ръка и усещам, че неговата е трепереща, влажна и студена.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — казвам. Плъзгам се върху меката седалка и метр д’отелът поставя ленена салфетка върху скута ми.

Къдравата коса на Вилей е сплъстена. Възелът на вратовръзката му е крив и разхлабен. Очите му са кървясали, подути и влажни, има няколко струпея върху едната си буза. Разчесва един от тях и казва:

— Аз продължавам да го искам.

— Моля? — казвам и скланям глава настрани. Шумовете в ресторанта са приглушени.