Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Идва сервитьорът и поръчвам газирана вода с лимон и още един скоч — двоен, за съдията. Някъде край тъмната витрина една компания избухва в смях, след това се чува учтиво ръкопляскане, което бързо стихва.

Раменете на сакото на Вилей са поръсени с пърхот. Той продължава да разчесва различни струпейчета, навежда се към мен и шепне:

— Мястото във Върховния съд. Не давам и пет пари за нея — казва. Назъбените му зеници се отварят широко. — Интересува ме Оливър Уендър Холмс. Помисли само. Харлън, Ренкуист, Бренън. Велики съдии, за които обаче знаят само студентите по право. А Холмс бе известен със своите несъгласия. С мнения, които дори не се превърнаха в закони. Законите са ковки, податливи. Хората не разбират това. Тя не го разбира.

— Чувствам се неудобно, че уикендът не мина добре — казвам. — И затова поисках да видя как си.

Вилей допи питието си и оправи една гънка на тежката ленена покривка, преди да стисне здраво празните си ръце.

— Знаеш ли, че нищо не могат да ми направят? — казва той и вдига глава да ме погледне с бялото на очите си.

— Оплакват се от мен. Казват, че имало нещо нередно…

Удря по масата, приборите звънват, а той продължава:

— Разбира се , че има нещо нередно. Така е с всички. Всички ние си имаме своите тайни. Не е ли така? Но аз съм избран доживотно. Никой не може да ме пипне с пръст. Дори тя не може.

Сервитьорът поднася напитките, Вилей човърка нов струпей. Потръпва и поглежда пръста си. Кърваво петънце. Коляното му подскача под масата. Погледът му се щура насам-натам.

— Проблеми ли имаш? — питам, изстисквам лимона в чашата си и отпивам. Друг сервитьор минава покрай нас с чинии с бифтеци, още съскащи от скарата и оставя подире си шлейф от мирис на обгорено месо.

Вилей се навежда отново напред, сграбчва новото си питие и шепне:

— Трябва да има закон срещу ревността на жените. Ето това би била истинска юриспруденция. Това би било от полза. Те са като котките. Злобни. Непрощаващи. Безпощадни. Проклети, шибани демони.

— Ти имаш красива жена — казвам.

— Тя си спи — продължава той. — Красива, но мислиш ли, че разбира? Мислиш ли, че това изобщо я интересува? Дойдохме в онази къща… и тя заспа… но тя бе причината това да започне.

— Дийн — казвам, — нуждаеш се от почивка.

— Ха! — извиква той и хората се обръщат да ни погледнат. Вилей се навежда още по-близо и снишава гласа си: — Това е последното нещо, от което се нуждая. Нуждая се от Холмс. Трябва да напиша закони, които ще натикат ордите в ограничени пространства, където ще мога да ги кося като жътвар.

Оставям на масата стодоларова банкнота и се изправям.

— Къде отиваш? — крещи Вилей, облизва устни и едва не залита напред.

Поглеждам го отвисоко, усмихвам се и казвам:

— Ти си изгубил ума си, стари приятелю.

— Какъв приятел? Ще ми дадеш ли мястото? — казва високо, след това прехапва кокалчетата на юмрука си. Онези негови странни, назъбени зеници се разширяват, сетне се свиват.

Метр д’отелът се появява до мен и пита:

— Всичко наред ли е, господине?

— Наред е — казвам и хвърлям салфетката на седалката. — Всичко е съвсем наред.

Когато колата ми спира пред портите на дома ми на Пето авеню, повдигам вежда при вида на червеното ферари на Андре. Сведенията ми за него са, че прекарва всяка минута с Дани Рангъл. Тя му показва с размах Манхатън. Пият рядко и скъпо шампанско, ядат суши със златиста коричка, танцуват по цяла нощ и смъркат обилно кокаин. Понякога към тях се присъединява скъпо момиче „на повикване“, за да приключат тримата вечерта в неговия апартамент.

Противно на моите съвети Алън не се е отказал изцяло от Дани и е имало скандал в „Чайна клъб“, където тя му плиснала питие в лицето, а Андре го заплашил, че ще му счупи врата. Мартин и други приятели измъкнали Алън навън и с това се приключило, но инцидентът изглежда е засилил огъня между Андре и Дани още повече. И все пак, знам, че Андре още не е свършил парите, въпреки огромните му усилия да го стори, тъй че не мога да си представя какво би го довело у дома.

Един слуга отваря вратата на лимузината ми преди да съм посегнал към дръжката. Докато изкачвам широкото мраморно стълбище и влизам в пещерообразното фоайе, подръпвам пешовете на сакото си, оправям вратовръзката си. Бърт ме чака на стълбите, погледът му е вперен в арката на вратите, които водят към библиотеката.

— Негодникът ли? — питам и кимам към вратите.

Бърт прехапва устна, кима и казва.