Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Помислих си го — отвръщам. — Но мисля, че по този начин ще стане по-добре. Получих хероина от руснаците, които държат пазара. При стеклите се обстоятелства не можех да го откажа, а сега го вкарах в добра употреба.

Вдигам телефона и се обаждам на своя човек във „Ванс Интернешънъл“, моля ги да пуснат двама агенти да следят Андре двайсет и четири часа в денонощието.

— Само го наблюдавайте. Ако посегне на някого — казвам в слушалката, — просто кажете на хората си да насочат полицията към него и да стоят настрани.

След като затварям, Бърт казва:

— Нали знаеш, че ще се върнат за още?

— Е, дори на Андре ще е нужно известно време да пласира дрогата — отвръщам. — А дотогава могат да се случат маса неща.

Бърт и аз пътуваме на задната седалка на лимузината ми по стръмната рампа, която води към тъмния търбух на стадион „Джайънтс“. В началото на тунела, водещ към игрището, излизаме и гледаме как дългата кола на Рамо Капоца спира зад нашата. От нея слиза осемгодишно момченце, облечено във фланелката на Кевин Мои, следвано от плещест сивокос мъж с очила с дебели лещи и леко прегърбена походка. Момчето е Джои Капоца и държи ръката на прадядо си без да се срамува. Трима мъже, облечени в костюми, обграждат двамата Капоца и внимателно и навъсено оглеждат тунела. Стиснали са здраво зъби и човек може да види как мускулите на челюстите им играят под кожата.

Поздравявам възрастния мъж и момчето топло и представям Бърт като моя добър приятел и бизнес партньор господин Уошингтън. Капоца го оглежда внимателно от глава до пети. Бърт се усмихва и намигва на хлапето, след това тръгваме заедно през тунела, като тримата костюмари отцепват района около нас.

Когато излизаме на терена, един охранител с жълто найлоново яке ме докосва по ръката:

— Никой не се допуска до терена.

Друг гард го улавя и го дръпва настрани:

— Това е господин Коул.

— Извинете, господин Коул — казва той и аз му кимам.

Малката ни групичка е единствената на терена, ако изключим играчите на „Джетс“ и техните съперници, които загряват в екипите си, но без подплънките за раменете. Ослепителното осветление придава на терена нереален цвят и когато човек подуши, разбира, че е изкуствен. Въздухът е още топъл, но хладният ветрец прави вечерта на открито приятна.

— Папа — казва момчето и дърпа прадядо си за ръкава. — Ето ги Кевин Мои и Дейв Шот. Виж!

— Хайде — казвам, — да идем да поговорим с тях.

— Може ли? — пита момчето.

— Разбира се.

Двамата огромни играчи са широко усмихнати. Подписват фланелката на момчето и повикват Чад Пенингтън да го запознаят и с него. Момчето подскача на пръсти и кръжи около прадядо си, докато се връщаме обратно през тунела, за да се качим на трибуните. Рамо Капоца се усмихва мълчаливо. Кима ми и тихо ми благодари.

Сядаме на първия ред в ложата, а охраната на Капоца застава зад нас и си пийва от кутийки диетична кола. Играта започва и Джои информира мен и Бърт кои са всички играчи и на какви постове играят.

— Извинете — казва Рамо Капоца, кафявите му очи се разширяват, но зад лещите проблясват огънчета. — Джои, сигурен съм, че господин Коул познава своя отбор.

— Не чак толкова добре, колкото някои други хора — казвам и разрошвам косата на малчугана. — За мен отборът е повече инвестиция.

— Разбрах, че се справяте доста добре с инвестициите, след като дойдохте в Ню Йорк.

Кимам и отвръщам:

— Определено разширих дейността си. Преди се занимавах предимно с изкуство. Бърт също иска да диверсифицира бизнеса си.

— Разбрах го от вас — казва Рамо, — но не можахме да открием нищо повече за господин Уошингтън.

— Племето акуесасни е по природа потайна група — отвръщам с лек смях. — Но съм сигурен, че като видите документите за финансовото състояние на Бърт, ще бъдете спокойни да привлечете неговата група като инвеститор. Разбрах, че имате партньор, който иска да продава и просто си помислих, че… е, че ще бъде добре да ви запозная, господин Капоца.

Възрастният мъж не казва нищо повече. Гледаме мача до края на полувремето. Тъй като срещата е предсезонна, играчите от първия тим са сменени. Клепачите на момчето натежават и то обляга глава на рамото на прадядо си. Рамо Капоца кима на един от мъжете в черно, той вдига момчето от седалката и го гушва.

— Мисля, че е време да си вървим — казва Капоца и раздрусва ръката ми. След това подава визитна картичка на Бърт. — Обадете ми се, господин Уошингтън. Бих искал да поговорим повече, а може би ще донесете и тази финансова информация. Не знам какво сте замислили, но делът на Франк струва около сто милиона долара.