Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Приблизително толкова е готова да инвестира групата на Бърт — казвам и Бърт кима.

Благодарим на господин Капоца за отделеното време и го изпращаме до вратата на ложата. Той ни благодари за това, че сме осигурили една вечер, която правнукът му никога няма да забрави.

— Боже мой — казва Бърт, след като те вече са си заминали. — Видя ли онези тримата? Пред тях Андре изглежда като момченце от църковния хор.

— Това е висшата лига, Бърт.

— И ти ще ме пратиш да се срещам с всичките тези хора сам, без теб?

— Ще се справиш — казвам, изваждам кутийка бира „Бъд“ от хладилника и му я отварям. — Тази вечер се справи отлично.

— Аха — отвръща Бърт, — с един старец и с едно хлапе.

— Не се заблуждавай от това, че е възрастен. Зъбите му са остри като бръснач.

— Точно така — казва Бърт, — и затова искам да съм сигурен, че няма да захапе нас.

Возим се мълчаливо на задната седалка на лимузината в мрака и Бърт изведнъж казва:

— Искаш ли да пийнеш бира с мен?

— Какво имаш предвид?

— Ами, аз и ти. Да пийнем по бира — така, както го правехме някога, когато живееше в моя фургон. Спомняш ли си?

— Да. Помня.

— Добри времена бяха, а? — казва той и виждам как масивното му тяло се навежда напред и чувам как потраква в леда в хладилния шкаф.

— Не беше лошо — отвръщам. — Малко тесничко, вярно, но…

— Да, и душ-кабината не бе като тази мраморна катедрала, в която се къпеш днес. Но понякога ми липсва простичкият сандвич с кетчуп и бял хляб. А на теб?

Чувам как две бутилки се тракват и изсъскват при отварянето си. Бърт ми подава едната. Марката им е „Молсън голдън“ и това ме кара да се усмихна. Допираме гърлата на бутилките едно о друго и отпиваме.

— Обичам хубавата храна — казвам. — Добрата храна и червеното месо.

— Виждам те как поглъщаш онези бифтеци. Защото си изгладнял в затвора ли?

— Наистина изгладнях.

— И поне малко не отмина ли?

Сръбвам от бирата и се замислям. Тъкмо прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и виждам светлините на Манхатън.

— Искаш ли да направим една борба с палци? — питам.

— Мислех си, че сме приключили с това — отвръща той.

— Мислех си, че вече сме по-изтънчени за такива неща.

— Не вярвам някой да ни види тук, на задната седалка — казвам и протягам ръка. Бързо го събарям и той мигновено поисква да играем до две победи от три. Побеждава ме веднъж, след това го бия аз и играта става три победи от пет срещи. Той печели в следващите две и приключваме, защото тогава вече играта е пет от седем.

— Забелязал ли си как настояваш да продължаваме, докато не победиш? — питам.

— Това е, щото борбата с палци е моят тип борба — отвръща. — Както да прецакваш всичките тези хора наоколо е твоят.

— Перфектното отмъщение — казвам повече на себе си, отколкото на него.

— Какво?

— Когато някой ти причини зло — обяснявам, — ти му отмъщаваш. Задължително. Но то трябва да е абсолютно адекватно, подобаващо. Въпрос на уважение.

Бърт само изсумтява.

— Ти беше онзи, който ми каза едно време, че би убил Вилей, стига да получиш тази възможност, не помниш ли? — продължавам аз.

— Да, ама то е по-различно — казва той. — Едно време воините акуесасни доубивали с томахавки враговете си, паднали на бойното поле. Но не е било същото при всички племена. Да вземем хуроните. Те снемали скалповете им и ги одирали, докато са още живи, след което ги сварявали. Това си е съвсем точно отмъщение, нали? Бледоликият човек е същият, но по по-подъл начин. Мисля, че това си го наследил от баща си.

— Донякъде — отвръщам и си мисля за Лестър.

Колата се мушва в тунел и гледката на града изчезва. Бърт пие следващата си бира сам и никой от двама ни не казва нищо, докато не спираме пред голямата къща и си пожелаваме лека нощ.

Когато се качвам в спалнята си, усещам нещо необичайно. Някакъв тъмен силует се е сгушил в завесите на балкона. Сърцето ми се разтуптява и тръгвам полека към нощното шкафче. В чекмеджето му има пистолет.

Сещам се изведнъж за Андре, Русо, Вилей, Рангъл и Франк едновременно.

— Сет?

— Хелена? — отвръщам и въздъхвам.

Излизам на широката ивица светлина, която пада през завесите в спалнята.

Тя също стъпва върху тази ивица и ме улавя за раменете.

— Никога не го прави.

— Видях, че се прибирате с Бърт — казва тя. — А да стоя зад завесите ми носи късмет.

— Мислех си, че си в Торонто.

— Бях там.

— Мислех си, че утре трябва да си в Бостън.

— Така е — казва тя и забива нос в гърдите ми. — Липсвах ли ти?