Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Винаги ми липсваш.

— Значи се радваш, че съм тук? — пита тя.

— Винаги.

— Да няма някоя друга? — тя се отдръпва и ме поглежда.

— Затова ли ме следеше? — питам тихо.

— По-различен си, откакто дойдохме тук — казва тя. — Има нещо.

— Работа. Само работа.

Целувам я и се запътваме към леглото.

Посред нощ отварям изведнъж очи. Дишам трудно. Хелена се е впила в мен, изкопчвам се и сядам в леглото, попивайки потта под носа си. Виждам Вилей, който се върти в чаршафите си. Чувам го да стене. И да крещи.

Часът е 3:37. Поглеждам към компютъра върху писалището си, ставам и се обличам. Преодолявам желанието да включа компютъра. Вместо това сядам на балкона и докато чакам да се роди денят, гледам как небето над парка променя цвета си от черно към мораво, после към синьо.

В шест сутринта вече съм в трапезарията на втория етаж и закусвам с Бърт, когато иззвънява клетъчният ми телефон.

— Направил го е — казва Чък Лоурънс. — Ще го дадат по новините, ако искаш да гледаш. Изчаках досега, за да се обадя. Не исках да те будя.

— Какво е направил? — питам.

Бърт ме гледа.

— Убил е жена си — отвръща Лоурънс. — Удушил я. След това хукнал разплакан като бебе из квартала както си бил само по боксерки. Аз влязох веднага след като той излезе и прибрах нашите неща от там. Виждал съм грозни гледки, но… Боже мой.

— Къде е той сега?

— Отведоха го направо в болницата „Уинтроп“ — отвръща той, — където се намирам и аз сега. Затвориха го в изолирана и тапицирана стая за невменяеми.

Докато психиатрите приключат с първоначалната си оценка и аз успея да си „купя“ достъп до облицованата стая на Дийн Вилей, вече е станало почти пладне. Той лежи в ъгъла, облечен в усмирителна риза, упоен. Дишането му е учестено и гледа с празен поглед в стената. Лицето му е хлътнало, посивяло, а челото му блести с тънък слой пот.

Кървясалите му очи се разширяват, когато клякам и изправям лицето си пред неговото. Назъбените зеници са разширени докрай и приличат на черни звезди. Заговарям шепнешком.

— Знаеш ли кой съм аз? — питам.

Очите му се разширяват още повече. Кима в знак на потвърждение.

— Коул — промърморва.

— Не — казвам със съвсем тих глас. Допирам устни до ухото му. — Погледни ме по-отблизо. Погледни очите ми. Това съм аз… Реймънд Уайт. Аз се завърнах.

Поглеждам го отново, вторачвам се в него, докато лицето му не се сгърчва в агония и очите му не срещат моите.

— Не може да бъде — казва. — Ти си мъртъв.

Ръцете му започват да се гърчат в ръкавите на платнената усмирителна риза, оковите му подрънкват като прибори за хранене. Задавен вик клокочи в гърлото му. Започва да тресе и да мята глава насам-натам, след което изригва в нескончаем вой.

Запушвам с пръсти ушите си, поглеждам го отвисоко как се гърчи и пищи, докато гърлото му се продира и един санитар влиза, улавя ме плашливо за ръка и ме отвежда навън.

Чистачките шляпаха неравномерно върху пукнатото предно стъкло, поради което пътят напред едва се виждаше в размазаната дъждовна дъга. Андре разтри врата си, който се бе схванал от това, че непрекъснато накланяше глава, за да може да вижда през една от ивиците, които чистачката успяваше да изчисти. Луфтът във волана на автомобила интернешънъл харвестър от 72-а превръщаше шофирането по мокрите и изметени от вятъра пътища в непрекъсната битка.

— Мамка му! — каза той, угаси марлборото си в пепелницата и удари по арматурното табло. Отзад се намираше повечето от хероина и триста хиляди и шестстотин долара в брой. Бяха „хвърлили“ част от дрогата в Сиракюз и още малко — в Ютика.

Андре обаче не възнамеряваше да направи нещо глупаво. Знаеше, че най-добрите места за него да разтовари стоката бяха покрай границата, откъдето тя да поеме към Монреал. Нямаше да позволи повече да го хванат с друга хаитянска сделка. Продаваше само на познати. И след това, когато събереше парите, щеше да се върне в Ню Йорк и да види какво още може да изкопчи от Сет Коул.

— Трябваше да вземем онази твоя готина кола — каза Русо от задната седалка и му предложи почти празната бутилка от уиски „Джак Даниълс“.

— Млъкни и върви на майната си — рече Андре, грабна бутилката и дръпна една голяма глътка.

Дани спеше, свита на кълбо на дясната седалка. И тя като него беше облечена в дънки и носеше бяла тениска. Той я сбута.

— Ка-а-акво? — изстена продължително тя.

— Искаш ли малко? — попита той и пак я сбута.

— Майната ти — рече тя, вдигна дънковото си яке от пода и се зави с него презглава.