Тим Грийн - Перфектно отмъщение

След моста над река Биг Мууз имаше завой на върха на хълма и след него един стар път, по който извозваха дървесни трупи. Беше съвсем наблизо и скоро щеше да изчезне от полезрението на патрулките. Помисли си да вземе меката чанта, пълна с пари. Можеше да я носи, плюс куфарчето на Сет Коул с хероина и да изчезне без следи в дъжда. Дани трябваше да остане и той дори си позволи да изпита макар и малко съжаление за нея.

Андре видя моста и усети как нова струя адреналин се изля в кръвта му, как нервите зад очните му ябълки сякаш пламнаха. Пътят се спусна надолу и той тъкмо се качваше на моста, когато една патрулка се появи от стария път със запалени проблясващи светлини.

— Мамка му! — изкрещя той и удари с юмрук по волана, но не вдигна крака си от педала за газта.

Патрулката пое срещу него, вървеше по средата на моста.

— Умри, гадно копеле! — изрева Андре и се насочи право към нея, като увеличи още скоростта.

Патрулката се опита да се отклони в последния миг, но вместо това се занесе и се завъртя. Андре се блъсна в задната й част и големият пикап се завъртя, затресе се и прескочи мантинелата. В един миг колата сякаш увисна неподвижна във въздуха. Притихнала. Успокоена.

След това падна. Андре се стегна и даже успя да надвика Дани, когато тежкото возило полетя от трийсет метра височина към каменистото дъно на реката.

Бърт е облечен в нов сив костюм на райе от модна къща „Зеня“, сакото му е с четири копчета. Тъмночервената му връзка е завързана на „уиндзорски“ възел. Беше истинско чудо, че намерихме чифт обувки от Ферагамо номер 47. Върху китката му е голям златно-сребърен ролекс събмаринър.

Чък Лоурънс се занимава с иглата на вратовръзката му, която е всъщност камера. Оставя я и се надига на пръсти да надникне в ухото на Бърт.

— Удобно ли се чувстваш? — пита го.

— Не можеш да го видиш, нали? — пита Бърт и опипва ухото си.

— Не го докосвай — казва Чък и изчезва през входната врата.

— Не знам… тези райета — казва Бърт и се оглежда.

— С тях по-малко приличаш на хладилен шкаф. Не се безпокой. Ще се справиш. Ти си точно онова, което казваш, че си, а аз пък ще ти нашепвам в ухото.

— Аха — казва той, лапва едно драже за хубав дъх и прибира пакетчето в джоба си. — Аз съм индианец от вътрешността на щата. Но не притежавам казина, нито знам нещо за големия бизнес. Как ще прозвучи всичко, когато почна да повтарям онова, което ще ми шепнеш в ухото? Баба ми казваше, че един скункс 14 14 Типично за Северна Америка животно от типа на невестулките с много силна миризма. — Б.пр. дори да е облечен в кожата на опосум, пак си мирише на скункс.

— Като видят банковите ти извлечения — казвам и му подавам папката, — ще подушат само миризмата на парите.

— Трябваше ли да я кръщаваш Ирокезка групировка, че да е толкова очебийно? — пита той.

— За мен това има сантиментален оттенък — обяснявам. Стоим във фоайето на къщата на Пето авеню. Отварям входната врата и следвам Чък по стълбите към бялата сервизна камионетка с антена във формата на бумеранг. Пред нея е моята лимузина. — Хайде да вървим. Ако закъснееш, това ще ги ядоса.

Бърт поглежда часовника си и се затътря подире ми. Влиза в лимузината. В задната част на камионетката има два стола пред метална масичка, над която е инсталирана електронна апаратура с четири телевизионни монитора. Влизам отзад, сядам до Чък и надявам слушалките си.

Натискам бутон върху плота пред мен и казвам:

— Бърт, чуваш ли ме?

— Мамка му, не викай толкова силно! — отвръща Бърт. Камерата ми предава с обектива си „рибешко око“ изображение на вътрешността на лимузината и в юрната му част се появява намръщеното лице на Бърт. Чък Лоурънс наглася някакви копчета и пита:

— Сега как е?

— По-добре — отвръща Бърт, но тонът му е сърдит.

— Ще се справиш — казвам му аз.

Чък преминава приведен в кабината на камионетката и сяда зад волана. Следваме лимузината по моста на 59-а улица и после — към Лонг Айлънд сити.

Наблюдавам и слушам. Когато Бърт взема вестник „Поуст“ от седалката и започва да го разлиства, се усещам, че съм затаил дъх. След като прочетох вестниците сутринта, веднага ги изхвърлих, за да не може той да ги види. Опитвам се да завържа някакъв празен разговор, но той продължава да разлиства страниците, дори когато започвам да бъбря глупости за предстоящия мач на „Джетс“.

Аз вече знам, че дописката за Дани Рангъл е на единайсета страница. Дълга е само пет сантиметра. Няма снимка. Малкото заглавие гласи: „Дъщерята на финансист — мъртва“. Мисля си, че Бърт може би ще я пропусне, но не. Вестникът изшумолява и той повдига долния ъгъл на страницата по-близо до очите си.