Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Стаичката беше тясна, но той държеше Мики в нея, вместо да му позволи да заеме неговия собствен просторен кабинет, който ползваше съвсем рядко, докато Мики бе тук практически денонощно седем дни в седмицата.

— Ако някой се опита да те ограби, Франк — рече Мики, — то ще е нощем. През деня не изкарваме достатъчно пари даже да платим телефонната си сметка. Ти просто ни плашиш. Ето защо хората нервничат.

— Добре — каза Франк. Той издърпа един стол с никелирани крака и кожена тапицерия и седна срещу писалището на Мики. Върху плота му имаше разтворена папка с някакви счетоводни документи, компютър и пепелник, пълен с угарки и пепел. Зад писалището имаше масивен сейф и два сиви метални шкафа за документи. Мики седна и запали цигара, малките му пръстчета се мъчеха клечката кибрит да не потреперва.

— Трепериш — каза Франк.

Мики кимна към стената, върху която бяха окачени снимки на жена му и двете им деца в тийнейджърска възраст. Момчето бе миниатюрно копие на Мики, ниско, подло на вид, с големи уши, само дето не носеше очила и не бе изгубило по-голямата част от къдравата си оранжева коса.

— Тя си отива — каза той.

— Жена ти ли?

Мики кимна.

— Не може да го направи. Искаш ли да пратя някого да говори с нея?

— Не — издиша дима Мики. — Остави я да си върви. Аз вече си намерих апартамент и онова дребното блондинче от Сиукс сити се нанася с мен.

— Онова, дето е навън на кола ли?

— А как е твоята жена? — попита Мики и присви око заради дима.

— Мики — рече Франк след кратка пауза, — как са счетоводните ни книжа?

— Чисти.

— Не говоря само за тук. Говоря за целия кенеф. За казината. Хотелите. Клубовете.

— Чисти — отвърна Мики с по-малка самоувереност.

— Колко чисти? — попита Франк и надвеси туловището си над писалището. — Достатъчно чисти ли, та тълпа настървени юристи и счетоводители да не намерят нищо нередно?

— Така, както сме я подредили, системата е като на руските матрьошки. Някой голям умник ще трябва да вземе счетоводните книги на всички компании и да седне да ги сравнява, при това трябва да има добър поглед, за да разбере какво всъщност става.

— Мамка му — рече Франк.

— Защо?

— Не, няма нищо — поклати глава Франк. — Не се безпокой за това. Трябва ми да узная това-онова за двамина мъже.

— Кои са?

— Единият се казва Сет Коул, онзи, дето наскоро купи „Джетс“, и приятелят му Бърт Уошингтън, който твърди, че представлява група индианци, собственици на онези казина във вътрешността на щата.

— Колко? И колко скоро?

— Всичко, което мога да узная и то от днес за вчера — отвърна Франк. — Искам от теб само да използваш всички наши ченгета.

— Чак дотам ли?

— Ако трябва да изпразниш парите от онзи сейф зад гърба си, направи го, ясно ли е? — рече Франк и сви пръсти в юмрук. — Искам да знам кои са тези копелета и с какво се занимават.

Мики вече се бе изправил и примигваше, оглеждаше се в стаята така, сякаш очакваше някой всеки миг да влети в стаята и да го убие.

— Уф, може би съм малко изнервен. Може би всичко е просто наред — рече Франк, махна с ръка и се облегна тъй силно назад, че столът му изскърца. Погледна снимката на Мики и семейството му на някакъв плаж и изгуби фокуса на погледа си. — Тъй адски близо съм, Мики. Сделката е тъй перфектна.

— Има ли нещо нередно?

— Не знам — рече Франк, пъхна отново палец в устата си да почеше зъбите, без да откъсва поглед от снимката. — Но ако има, няма да си седя тук и да чакам. Ти също приготви парите. В случай, че се наложи да бягаме.

— Да бягаме ли? — вдигна вежди Мики. — Ей, аз не виждам как може да се избяга от тези хора, Франк. Човек просто не може да избяга от тях.

— О, така ли? — Франк извади палеца от устата си и се наведе към Мики. — И какво друго би направил, ще проговориш, така ли? Ще ме бутнеш под автобуса, за да спасиш задника си?

— Не е необходимо те да знаят за мен, Франк — изхленчи Мики, а очите му се опънаха в ъгълчетата си. — Не искам тези пари.

— Не, ти ще вземеш тези шибани пари — рече Франк, извади 9-милиметровия глок изпод сакото си и го завря в лицето на Мики. — Десет процента. Това е твоят дял. Ставаш богат — ти и тази твоя пикла от Сиукс сити. Тъй че разбери наистина бързо кои са онези копелета, за да мога да се справя с тях.

Когато баща ми починал, премирали замръзналото му тяло и погребали пепелта в картонена кутия. Изрових тази кутия и го препогребах под няколко високи бора на един ветровит хълм, който гледа към долината на резервата на племето онондага. Знаех колко много обичаше майка ми, а също и Черната костенурка. Надгробният му камък представлява висока колона от варовик, изсечена в собствената му каменоломна със скулптиран бюст на баща ми най-отгоре, обърнат към резервата. Знам, че това би му харесало.