Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Рангъл проведе няколко дискретни разговора, заслонил с ръка микрофона на слушалката, и разбра, че казаното от Сет бе вярно. Сви се в ъгъла на седалката на лимузината и не каза нищо повече през целия път до дома. След като колата спря, той не обърна никакво внимание на жена си и на Дебрей, но каза на шофьора да го чака. Слезе от колата, бързешком прекоси фоайето и взе асансьора.

Влетя в апартамента, натири прислужницата и се насочи право към спалнята. Там пък веднага се зае със сейфа с бижутата на жена си.

Напълни една от чантичките й с всичко ценно, след това влезе в своя огромен килер-гардероб и свали от лавицата един голям куфар, марка „Луи Вюитон“. Нахвърля в него чантичката и три от най-хубавите си костюми плюс смокинг и два чифта обувки, след това — колкото можа да събере летни дрехи.

Чу, че Кейти се прибра, чу я как си приготвя питие и след това се отпуска на леглото с тежка въздишка, която премина във висок стон на самосъжаление. Рангъл бръкна под чекмеджето за чорапи и натисна бутона, който отключи резето на дървения панел зад костюмите му. Бутна дрехите настрани и завъртя дръжката на личния си сейф. Вътре имаше черна кадифена торбичка, която се смачка леко, като я повдигна. Отвори я и взе шепа диаманти.

Камъни на стойност двайсет милиона долара. По-добре от всякаква швейцарска банкова сметка. По-добре от пари в брой. Пъхна торбичката в кожено куфарче и преметна ремъка му през рамо. В банята, до тоалетната имаше телефон. Обади се на справки и взе номера на чартърна компания в Титърбро. Да, имало в наличност G-V самолет, който би могъл да излети в най-кратък срок. Каза им да подготвят план за полет до Каймановите острови и затвори.

С куфар в ръка се върна в спалнята и спря пред леглото. Кейти се бе облегнала на планина от възглавници и бе закрила лице с ръка. Той остави куфара на пода.

— Аз заминавам, Кейти — рече, поизправи се и едновременно с това приглади косата си, — и бих искал да дойдеш с мен.

Тялото на жена му се разтрепери. Отначало леко, но сетне почти конвулсивно; тя пое с мъка дъх и след това го изпусна на няколко пъти. Той отначало си помисли, че тя изпада в истеричен плач, но след като започна да издава звуци, разбра, че се смееше.

Тя първо изпищя, а сетне каза:

— О, Боб, какво искаш да кажеш с това заминавам? Нали не си забравил, че си в траур?

— Ти не си наред! — изсъска той.

Тя свали ръка от лицето си и той видя пламъчетата в очите й.

— Така е, не съм наред — отвърна. — Не съм наред, защото ми е писнало от теб.

— Кейти, не ме интересува нищо. Вземам те със себе си — каза Рангъл. — Ако останеш тук, няма да имаш нищо. Парите ги няма. Всичките.

— Но ти грешиш, Боб — рече тя, все още усмихната. — Мартин и аз имаме достатъчно пари.

— Какво искаш да кажеш с това „Мартин и аз“? — попита задавено той.

— Твоето френско разбиране за брака не включва ли и бизнес?

— Имате заедно пари?

— Разбира се — отвърна тя и сви устни. — Много. Той е доста добър в занаята.

Рангъл усети как лицето му се изкривява. Обърна се бързешком, взе куфара и спря, само за да хласне вратата на спалнята, за да заглуши смеха й.

Когато лимузината спря пред терминала в Титърбро, Рангъл слезе без да каже и думица на шофьора си. Вътре момичето зад рецепцията му каза, че всичко е готово и той му се сопна, че ако не било готово, щяла да си изпати. Шофьорът донесе куфара и един товарач го взе, за да го натовари на самолета. Рангъл освободи шофьора си и даде на момичето платинената си кредитна карта, наслаждавайки се на мисълта, че след като нямаше кой да я покрие, това пътуване щеше да му излезе безплатно.

Самолетът G-V чакаше пред хангара, дългият му бял корпус блестеше на слънцето, а масивните двигатели изглеждаха прекалено големи за останалата част от аероплана. Качи се, кимна на пилотите, които правеха предполетните проверки и се запъти към кухничката до главния салон.

Единият от пилотите излезе от кабината и му предложи питие. Рангъл се настани в коженото кресло, закопча колана и каза:

— Скоч със сода и лед. Двоен.

Пилотът кимна и докато приготвяше питието в кухничката, рече:

— Спуснал съм щорите на илюминаторите, докато не излетим, климатикът работи, господин Рангъл, за да ви е възможно най-хладно.

Рангъл взе чашата от него и сръбна от студения златист алкохол, за да притъпи нервите си.

— Мога ли да взема куфарчето ви? — попита пилотът.

— Не — отвърна Рангъл и го притисна към гърдите си. — Тук имам неща, които ще са ми нужни.