Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— За всеки случай, срещу вълци — казва.

Моите пилоти са бивши летци от военноморската авиация, тъй че само свиват рамене и приемат автомата. Знам, че по тези места вълците са проблем, но знам и това, че хората в това забравено ъгълче от бившия Съветски съюз са станали толкова отчаяни, колкото и вълците. Качваме се на очукания вертолет и закопчаваме коланите. Алексей сам кара машината и скоро се издигаме под ъгъл над летището при оглушителния шум на перките на вертолета. Тримата спътници на Алексей са с мрачни лица. Нито се усмихват, нито говорят.

Въпреки че слънцето е залязло, неговият ореол ми дава възможността да видя ясно пейзажа долу. Вечнозелените дървета стават все по-ниски и по-ниски, отстъпват място на ниски храсталаци, които растат между скалите, а накрая остава само снегът. След време пред нас се появява една черна ивица от назъбени тъмни скали, досущ като остров в замръзналата равнина. Току зад него е тъмносивото и развълнувано Чукотско море. По средата на това обветрено място има една ниска барака, от чийто покрив през висок железен комин се стели дим. Кацаме досами скалите, върху ивица заледена земя. Хората на Алексей изскачат навън и веднага се запътват към бараката. Аз и той ги следваме, но без да бързаме, защото сме по-добре облечени.

Грамадния руснак ме прегръща през рамо и ме притегля към себе си.

— С тези диаманти много хора ще заживеят добре — казва той.

— Останаха ли му още?

Алексей клати отрицателно глава. Потупва се по якето и чувам хрущящия шум на торбичката със скъпоценни камъни.

— Кога?

Той поглежда пластмасовия часовник на китката си и казва:

— От сутринта той няма вече пет часа огън.

— Алексей? — казвам, улавям го за ръката и го поглеждам в лицето.

— Той не умрял — казва Алексей и ми показва уста, пълна с жълтеникави и златни зъби. — Аз казва на мои хора, ако то не мърда, давате дърва. Когато той дошъл тук, един час не харчил диаманти. След това — много харчил. Изхарчил всичкия диамант. За всичка храна и дърва, дето имаме. И онзи ден — голям огън. Много глупаво човек.

— Алчен — произнасям по-скоро на себе си.

— Да, много алчен.

— Точно затова го докарах тук.

Стигаме до пътечката, която води през камънака, а снегът, навалял върху паковия лед скърца под краката ни. Вратата на бараката се отваря и виждам голямото кръгло лице на Бърт, обрамчено с ореола на кожената качулка. Има безропотното изражение на хората на Алексей, а единственият знак на поздрав е изсумтяването му и вдигнатата тежка ръкавица. Алексей хваща дръжката на вратата и ми предлага кафе.

— Чувствам се добре — казвам му. — Благодаря ти. Искам да го видя.

Бърт отново изсумтява и тръгва по друга пътечка, която води към задната част на бараката. Следвам го. Откъм подветрената страна на скалата е натрупана огромна пряспа, която защитава бараката, но през нея е прокарана тясна пътечка. След като заобикаляме скалата, вятърът жестоко ни удря право в лицата, налага се да се приведем, докато не достигнем малко завойче на пътеката, което ни отвежда към вдатина в снега, обрамчена от тъмни камъни. Бял прах се носи над земята като бързо движеща се змия. В средата на всичко това са почернелите камъни на изгаснало огнище.

Боб Рангъл се е заровил в пепелта докъдето може. До него е отвореният куфар „Луи Вюитон“. Всяка дрешка от него по някакъв начин е увита около тялото му. Прилича на онези бездомници, които могат да се видят понякога под някой замръзнал мост.

Бърт спира пред ръба на вдатината и поглежда към замръзналата пустош. Бледият диск на слънцето е кацнал на хоризонта и прилича на светлинката от детско фенерче, която идва изпод чаршафа на леглото.

— Сега вече знам какво животно съм бил в предишния си живот — казва Бърт и присвива очи към слънцето.

— Пуяк ли?

— Птица, във всеки случай — отвръща той, без да се усмихва. — Може би ястреб. Нещо, което лети високо и носи смърт като светкавица. Не мога да понеса тази гледка.

— Знам — казвам и го потупвам по гърба.

Но Бърт само се обръща и поема обратно по пътеката, като казва:

— Оставям те да си играеш играта.

Сграбчвам ръкава му и го завъртам.

— Виж какво ще ти кажа — поглеждам го и стискам зъби. — Онова лайно там ме прати на такова място, където хората живеят като животни.

— И на това ли се научи там?

— Да — отвръщам. — Три правила, третото е най-важно. Без него загиваш. Справедливо отмъщение. Някой ти сторва нещо и ти въздаваш възмездие. И това значи да направиш нещата десет пъти по-лоши за него. Сто пъти! Точно на това ме научи той, Бърт. Той и приятелите му. И сега си получава каквото е заслужил!