Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Окей, ще излетим след малко.

Рангъл кимна и погледна към прозорчетата със спуснати щори. Повдигна малко едната щора и видя зад повдигнатото нагоре крило как един камион цистерна се отдалечава. Чу тежки стъпки по стълбичката и усети как самолетът се разтриса, след това стълбичката бе изтеглена и вратата се заключи.

Рангъл разхлаби вратовръзката си и отпусна облегалката на креслото още назад. Двигателите забучаха и той нагласи вентилационния отвор така, че хладният въздух да бие в лицето му. Мисълта за Дани го връхлетя изведнъж и усети свиване в гърдите. Глътна от питието си и притисна силно куфарчето към себе си, докато самолетът се завъртя и се насочи към пистата.

Затвори очи. След малко самолетът се засили и го притисна здраво към възглавничките на креслото. Когато носът се изправи и след малко се издигнаха, той отпи още една глътка и вдигна щората догоре. Нахлу слънчева светлина. Долу се виждаше река Хъдсън, пълна с кораби и лодки, подир които се къдреха малки опашки бяла вода.

Рангъл се изправи. Наведе се и вдигна другите щори. Планини. Погледна през прохода между седалките. Вратата на пилотската кабина бе затворена. Облегна се назад, скръсти ръце около куфарчето и мислите му запрепускаха. Не искаше да изглежда смешен. Погледна отново през илюминатора. Още река и още зелени хълмове. Определено летяха на север.

Наведе се отново към прохода и извика към кабината:

— Ало?

Не последва никаква реакция, дори когато повиши тон до крясък. Рангъл стана и тръгна към кухничката. На половината път обаче осъзна, че един от пилотите седеше в предното кресло. Мъж-планина с бяла риза и черни панталони.

— Знам, че звучи шантаво — каза, усмихна се глуповато и посегна да докосне пилота по рамото, — но не летим ли в погрешна посока?

Мъжът размърда могъщото си тяло, извърна се, а Рангъл притисна силно куфарчето към гърдите си и отстъпи назад.

— Вие какво… ти си индианецът — премина той една октава по-високо.

Бърт му се ухили и посочи с палец към задната част на самолета.

— Най-добре си сядай на мястото. Летим накъдето трябва.

— Но аз съм чартирал този самолет — изпищя Рангъл. — И летя за Кайманите…

— Не, пътуваш за едно място, малко по-хладно от островите, дърт пор такъв — каза Бърт и се размърда отново на мястото си. — А сега си сядай на мястото, инак аз ще те принудя да го сториш.

— Мога да ти платя — каза Рангъл, повдигна вежди и кимна към куфарчето, което се опитваше да отвори.

Развърза торбичката и я разтвори, извади един камък с големина около половин карат. Вдигна го на светлината, тъй че бляскащите лъчи да пробягват по дебелите бузи на Бърт.

— Това камъче струва десет хиляди долара.

Бърт се пресегна, взе камъка, след това го мушна в устата си и го глътна. Ухили се и каза:

— Знаеш ли какво означават за мен тези камъни? Лайна. Там, накъдето сме се запътили ще бъде студеничко… Дано да си взел достатъчно топли дрехи.

Моят самолет G-V го няма повече от два дни, след което го вземам, за да прелетя през Северна Канада, залива Хъдсън, Полярната шапка и да кацна най-накрая в Уелен на Чукотския полуостров — най-североизточният край на Русия. На около двеста мили разстояние, отвъд Беринговия проток, отстои селището на нос Хоуп, Аляска, с население 794 души. Но за Боб Рангъл тези 794 американци се намират все едно на друга планета.

Възбуден съм, но по време на полета вземам едно хапче, спускам щорите на илюминаторите срещу вездесъщото слънце и заспивам. Когато се събуждам, вече сме на място, където единственият човек който говори английски, е ловният водач Алексей Фьодорович. Той ни посреща на изоставена от военните писта на двайсетина мили извън града със стар, останал от съветско време вертолет. Покрай самата писта са подредени изпразнените от съдържание скелети на някога гордите съветски ВВС. Има няколко двумоторни витлови самолета, останали от Втората световна война, както и източените корпуси на изтребителите „Миг“, с които ни вадеха душата по време на Студената война.

Алексей е руснак с могъщ гръден кош, свободно пусната червеникава брада и остри зелени очи. Със своите въздушни и морски кораби и оръжия, той е законът в този регион. Хората, които работят за него, са местни чукчи, далечни роднини на ескимосите. Те са тук, за да отлетят към северния си базов лагер, който някога са ползвали за лов на бели мечки — на сто и петдесет мили северно оттук. Ръкувам се с него, след което вдигам ципа на обшитата си с кожа канадка. Слънцето е на път да се скрие зад хоризонта, затова е по-студено, отколкото ще бъде след няколко часа, когато то отново ще се появи за остатъка от дългия летен ден. Нареждам на пилотите си да останат при самолета, а Алексей им връчва зареден калашник, който взема от един от хората си.